— Ще дойде! — отговори един ясен глас до плачещия мъж.
Той трепна. Но след това натежалият му поглед се спря изпитателно върху оная, която като ангел Божи му възвести радостната вест.
Пред него стоеше Мадлен. Като въплъщение на младостта и красотата се издигаше нейната стройна моминска фигура върху тъмния фон на гробовете. Нощният посетител на гробищата се приближи до нея и й подаде ръка.
— Не ви познавам, госпожице — каза той, — но благодаря ви за вестта, която ми донесохте. Знам, че тя е само надежда, но надеждата е най-хубавото нещо, което може да се даде на един страдащ. Навярно и вие сте тъгувала и плакала над гроб, иначе нямаше да бъдете тук по това време. Когато човек е толкова хубав, толкова млад и толкова добър, както изглежда сте вие, трябва да тъгува по някой много скъп покойник, за да напусне света на блясъка и светлината и да дойде тук в царството на смъртта.
— Молих се на гроба на майка си — отговори скромно и простичко момичето. — Казвам се Мадлен Готие.
— А пък аз на гроба на моята жена — каза мъжът, — на моята съпруга, която всъщност никога не ми е била жена, макар свещеникът да ни беше благословил… А сега да си ходим вече, госпожице. Скоро ще затворят вратите на гробищата и няма да можем да излезем. Позволявате ли да ви предложа ръката си. Но забравих да се представя. Казвам се полковник Пикар.
— Знаменито име! — прошепна Мадлен със светнали очи. — Значи, пред мен стои смелият борец за свободата на нещастния капитан Драйфус?
— Госпожице, пред вас стои един човек, който само изпълнява дълга си.
— Скромността никога не липсва на истинските герои…
След това Мадлен грациозно сложи ръката си върху ръката на Пикар и мълчаливо се отдалечиха от скъпите им гробове.
За пръв път, откакто Лучия беше умряла, Пикар намираше удоволствие в разговор с чужд човек и той трябваше да си признае, че рядко бе срещал момиче от скромно семейство толкова умно, интелигентно и любезно. И Мадлен с удоволствие разговаряше с този висококултурен човек. Той й разказа за своите приключения в Африка, за борбата му с бедуините, за подлите нападения на Естерхази и Пати дьо Клам, които изпратили след него чак в пустинята наемни убийци и как Господ му помогнал да се избави от техните мръсни планове.
Как искрено разказваше Пикар всичко това и как се вълнуваше Мадлен, когато й обрисуваше страданията и опасностите на своя военен живот! Очите й излъчваха състрадание, и именно заради това състрадание Пикар обикна неочаквано младото момиче. Това не беше любов, жажда за телесна наслада, а вярно приятелство между самотни сърца. Дали самите скъпи техни покойници не бяха събрали тези двама хора, дали те не бяха сложили ръцете им една в друга?
Мадлен не спомена ни дума за отношенията си с граф Християн Естерхази. Тя сама не знаеше защо постъпи така, но в този момент не можеше да произнесе името Естерхази, даже на Християн Естерхази. Един вътрешен глас я предупреждаваше да не го прави.
Те вървяха по пустото шосе. Без да искат бяха направили една голяма обиколка около града. Само тук-таме имаше къщи. Нито Пикар, нито Мадлен им обърнаха внимание. Но изведнъж момичето се дръпна назад със слаб вик. Пред краката й беше паднало нещо тежко.
— Не се плашете, госпожице — каза Пикар, — това не е куршум от револвера на подлия Естерхази, значи, не може да бъде нещо опасно. Но каквото и да е, трябва да го потърсим и намерим.
Пикар хвърли изпитателен поглед върху нея.
— Тази местност ми е съвършено непозната — обърна се той към Мадлен, — но ми прави впечатление, че прозорците имат решетки. Затвор не може да бъде, знам положително, тук няма затвори. Значи е частна къща и затова е чудно, че прозорците са снабдени с толкова дебели железни решетки.
— Не ми изглежда толкова чудно — отговори Мадлен, — къщата се намира на доста усамотено място, на не по-малко от половин час път от Париж. Нейните обитатели искат навярно по такъв начин да се запазят от крадци и злосторници.