Но кой беше притежателят й?
Пикар се върна малко назад по шосето и почука на вратата на една малка къщичка, която му се изпречи първа пред очите. Вратата се отвори и млада жена с дете на ръце попита любезно Пикар какво желае.
— Отивам в Париж, госпожо — отговори полковникът. — Изведнъж ми стана лошо, тъй че съм принуден да ви помоля за чаша вода.
Селянката с готовност изпълни скромната му молба. Пикар й даде една голяма сребърна монета, за която тя десетки пъти благодари.
— Хубава вода — каза Пикар, след като изпразни чашата. — Чувствам се вече значително по-добре. Виждам, че има добри хора в околността на Париж, ала преди минута се усъмних в това. Представете си… вие навярно познавате голямата къща, която е близо до вас? Там чуках напразно четвърт час, но никой не ми отвори, макар че доста високо извиках, че съм болен и моля само за чаша вода. Трябва да е много коравосърдечен човекът, който живее там…
Селянката направи едно движение, което изразяваше ужас и отвращение.
— Бъдете доволен, господине, че не са ви отворили — огледа се внимателно, преди да започне тя — и че кракът ви не е прекрачил прага на тази къща. Там е страшно. Който веднъж влезе, лесно не излиза вече на белия свят!
— Наистина ли е толкова страшно? — попита Пикар наивно.
— Това е лудница, господине — пошепна селянката, като инстинктивно притисна по-силно детето до себе си.
— Но лудницата всъщност е едно полезно заведение — възрази Пикар, — нещастните болни са навярно добре гледани и лекувани от опитни лекари и след време я напускат с укрепнало здраве.
Ала селянката се изсмя горчиво и поклати отрицателно глава.
— Нещастниците напускат тази къща само с краката напред — изрече тя грубо, — и биват изнасяни в градината зад къщата, която служи за гробища на лудницата.
— Значи, тази лудница взема само тежко болни?
— Напротив! Хората, които влизат там, често са здрави. Вътре се разболяват, защото… нека си го кажа направо, господине, лудницата на господин доктор Дюбоа е разбойническо гнездо… Да, така е, казвам го, пък ако ще доктор Дюбоа да ме съди за обида и клевета, както вече е съдил други… Зад стените на това мрачно здание се крият много тайни, които биха ужасили хората, ако могат да станат публично достояние!
— Защо пък да не могат? — попита настойчиво полковникът.
— Защото доктор Дюбоа има влиятелни покровители. Казват, че били важни господа в парижкото общество. Те го спасявали всеки път, когато случайно загази.
— Стар ли е доктор Дюбоа?
— Побелял е грешникът и би трябвало вече да мисли за това, че скоро ще се представи пред божия съд, за да отговаря за делата си. Но той нито се причестява, нито ходи на черква и добре прави, че не ходи, защото с това само би увеличил числото на лъжците и лицемерите на Божия дом.
— Навярно доктор Дюбоа има за помощници много лекари и пазачи?
— Лекари ли? — попита подигравателно селянката. — Там сам си е лекар за всичко. За лекуването, което той прилага, няма нужда от помощници. Не всеки би продал съвестта си на дявола, както е направил старият. А що се отнася до пазачи — продължи селянката, — има двамина здрави мъже, за които разказват, че били помощници на Дижонския палач, и две жени, две фурни, същински войнишки проститутки, които изглежда са били по бойните полета през 1870 година.
— Но това е ужасно — изпъшка Пикар. — Тежко на горките болни, които попадат в ръцете на тези хора…
Селянката само се прекръсти. Тя не каза нищо повече. Пикар знаеше вече какво му трябваше. Той побърза да се върне при Мадлен.
— Искате ли да ми помогнете, Мадлен, да освободим още тази нощ нещастницата — попита той. — Искате ли да участвате в едно добро дело, което може би е от значение не само за оная нещастна жена, затворена там горе зад решетките, но и за самата Франция?
Мадлен се съгласи на драго сърце.
— Тогава бъдете тъй добра и елате с мене. Тази нощ, може би, ще трябва да изиграете една малка роля. Мислите ли, че имате талант за това?
Мадлен се изчерви. Тя си спомни, че е дъщеря на актьор.
— Господин полковник — промълви, — ще направя всичко, което поискате от мене.
— Добре тогава, да вървим!
Те се запътиха с широки крачки към града. Заваля сняг, снежинките се набиваха в очите им, но нищо не беше в състояние да намали скоростта, с която вървяха Пикар и Мадлен. Касаеше се за един човешки живот. Освен това тази жена знаеше тайни, които може би щяха да разрешат аферата Драйфус.
Щом навлязоха в града, Пикар взе файтон и поръча на файтонджията да го закара у Емил Зола. Преди обаче файтонът да потегли, той изпрати човек с бележка до Матийо Драйфус, с която го покани да дойде също веднага в дома на Зола.