Доктор Дюбоа беше разбрал. Той кимна в знак на съгласие.
— Нямам никакво основание да не ви се доверявам, — изрече той с внезапно пресипнал глас, — тъй като вие знаете всичко. Ще направя това, което ми предлагате.
— Добре тогава, ще доведа горе сестрата на генералшата.
Посетителят не излезе от стаята, а от прозореца направи знак на двамата мъже. Те отвориха вратата на купето и от него излезе едно облечено в тънки дрехи младо момиче. То влезе в къщата заедно с двамата мъже. След няколко минути някой почука на вратата на кабинета. Доктор Дюбоа отвори и госпожицата влезе. Лицето й беше бледо, а очите й червени, като че ли беше плакала. Развълнувана, тя застана на прага, очите й изгледаха гневно лекаря.
— Доктор Дюбоа — започна тя нетърпеливо, — аз съм сестрата на нещастната жена, която преди няколко дни изчезна безследно от Париж. Известни обстоятелства ме убедиха, че тя е затворена тук във вашето заведение от мъжа си, с когото не живееше добре. Дойдох да ви попитам дали това е вярно и дали имате намерение да действате като честен човек и добросъвестен лекар и да ме оставите да видя болната. Ако ми откажете, ще бъда принудена да прибягна до помощта на полицията, която насилствено ще отвори вратите на вашите килии. Не искам да ви обиждам с някакви предположения. Искам засега да вярвам, че известна нервност на моята сестра ви е заблудила и ви е накарала да я сметнете за умопобъркана, която се нуждае от вашето лечение. Предупреждавам ви да не отказвате на молбата ми. Станалото досега ще остане тайна между нас. Но един ваш отказ ще ви напакости много и ще подкопае вашето реноме на лекар и човек.
Доктор Дюбоа намести златните си очила и се приближи с лицемерна любезност до младото момиче.
— Госпожице — отвърна той, — трябва, преди всичко, да призная, че вашето предположение е вярно. Сестра ви действително е в моето заведение. Тя беше доведена от съпруга си в състояние на много силна нервна възбуда. И след като я прегледах основно, прецених, че за сестра ви ще е по-добре, ако прекара известно време съвсем усамотена в моята къща.
— О, нещастната ми сестрица! — възкликна момичето, като протегна ръце към небето. — Значи, твоят нещастен брак те доведе до лудницата…
— Това беше действително наложително — побърза да я увери доктор Дюбоа. — Моля да ми вярвате. Аз съм лекар от четиридесет години и мога да се похваля, че през време на моята дългогодишна практика, не съм се излъгал нито веднъж. За съжаление трябва да ви кажа, че сестра ви е душевноболна.
— Мога ли да се уверя в това със собствените си очи?
— Трябва да ви предупредя, госпожице, че една среща с вас не би била полезна за здравословното й състояние. Всяко вълнение вреди на такива болни, но тъй като тук се касае за моята чест, готов съм да ви заведа в килията на нещастната болна.
— Благодаря ви, господин докторе — промълви разстроено младото момиче.
Доктор Дюбоа се приближи до електрическия звънец, който се намираше близо до вратата. Зад гърба му мнимата сестра на генералшата и русият посетител размениха бърз тържествуващ поглед. И мъжете, които придружаваха младото момиче от файтона до къщата, изглеждаха също тъй развълнувани.
— Кои са тези господа — попита подозрително докторът.
Посетителят му направи знак да се отделят в един ъгъл на стаята.
— Тези господа придружават госпожицата — каза той високо, но после прибави шепнешком, така че само докторът да чуе. — Те са мои хора и ще ни помагат да затворим вратата, след като сестрата на генералшата влезе в килията.
— Няма нужда нито от ваши, нито от мои хора — поклати глава доктор Дюбоа, — ние двамата сме достатъчно силни, за да можем да се справим с една слаба жена. Господата нека почакат тук. Моля ви, госпожице, елате с мене — обърна се той към момичето. — Вие, този господин и аз ще посетим болната.
Излязоха в коридора. Тук русият посетител забеляза един грамаден човек, който държеше лампа и връзка ключове. Той трепна, като премери с очи исполинската фигура на човека, но не каза нищо, само сложи бавно ръка в джоба на дрехата си.
— Да вървим — предложи доктор Дюбоа. Тръгнаха по извитата стълба. Стигнаха до третия етаж и лекарят спря пред една окована с железа врата. Ослуша се. Вътре беше тихо.
— Спят! — прошепна той на себе си.
— Тъй ли! — също шепнешком откликна сестрата на госпожа Боазльо. — И друга жена ли има в стаята на сестра ми? Не е ли дадена на генералшата поне самостоятелна килия?