— Не, не — отвърна доктор Дюбоа, като се ядосваше сам на себе си, че остави да му се изплъзнат тия думи, — искам да кажа, че болната и нейната гледачка спят. Впрочем, сама скоро ще се уверите, че сестра ви е много добре.
Ключарят сложи ключа в бравата. Зловещо издрънчаха ключовете в полуосветения коридор. Вратата се отвори. Светлината на фенера проникна в помещението. Вътре продължаваше да е тихо.
— Влезте, моля ви първа, госпожице — каза доктор Дюбоа. — Обаче, колкото се може по-тихо, за да не уплашите болната си сестра.
Мадлен влезе първа в мръсната килия. Тя щеше да припадне от отвратителната воня, която я лъхна.
— Не желаете ли и вие да влезете вътре, господине? — обърна се Дюбоа към своя гост.
Но той стисна здраво лекаря и извика:
— Разбойнико! Няма да ти дадем възможност да правиш повече престъпления. Дошли сме да освободим твоите жертви, а не да ви доведем нова!
— Джо! — изхърка доктор Дюбоа с отпаднал глас, докато правеше усилия да се освободи. — Пребий го, Джо!
Пазачът бързо изтегли ключовете и замахна с тях. Ако тези железни ключове се бяха стоварили върху главата на Пикар, той сигурно би паднал на пода с разбита глава. Но Джо, ирландецът, съучастникът на доктор Дюбоа, не успя да нанесе смъртоносния удар. Много по-бързо, отколкото може да си го представи човек, младото момиче, мнимата сестра на генералшата излезе от килията и хвърли в лицето на пазача някакъв червен прах. Той се стовари на земята като ударен от гръм, с ужасен рев, гърчещ се от болка.
Пикар притисна с едната си ръка доктор Дюбоа до стената на коридора, а с другата смъкна фалшивата си брада.
— Не ме ли познаваш, подлецо? — извика той с гръмовен глас. — Ще ти кажа кой съм. Аз съм полковник Пикар, който се застъпва за правото и истината и който ще те преследва, докато получиш заслужено наказание за твоите многобройни престъпления! А сега влез с нас в килията и тежко ти, ако жертвата ти е мъртва. Тогава ще те удуша с тези две ръце!
В това време се качиха и другите двама мъже. И те бяха махнали фалшивите бради и се разбра, че са Емил Зола и Матийо Драйфус.
Пазачът, който още ревеше и се гърчеше на пода, тъй като Мадлен беше му хвърлила в очите порядъчна доза пипер, беше с вързани ръце и крака и за да не вика, му запушиха устата с кърпа. Гигантът лежеше обезвреден на пода. Сам доктор Дюбоа приличаше повече на мъртвец, отколкото на жив човек. Очите му бяха изцъклени, тялото му трепереше като лист. Пикар продължаваше да го стиска здраво със силните си ръце.
— Вземете фенера, Зола — помоли Пикар, — и ми светнете. Струва ми се, че ще видим нещо ужасно. Ако се съди по миризмата, бандитите са затворили Клотилда Боазльо в истинска кочина.
Зола и Матийо тръгнаха с фенера напред. Пикар повлече доктора със себе си, а Мадлен вървеше най-отзад. Всички влязоха в ниското, мръсно помещение, в което Боазльо беше оставил жена си, за да я погуби.
— Госпожа Боазльо! — извика високо Пикар, като насочи погледа си върху една странна фигура. — Ние идем да ви спасим, идем за да ви пуснем на свобода. Опасността е зад вас.
Не последва никакъв отговор. Клотилда сякаш беше заспала тежък сън.
— О, Боже — изплака Мадлен, — дали вече не е умряла?
Зола приближи фенера, за да освети лицето на нещастницата и да я събуди.
— Подлецо — закани се в това време Пикар още веднъж на доктор Дюбоа. — Ако тя Действително е мъртва, твоят последен час е настанал!
Но Зола го накара да замълчи.
— Пикар — викна приглушено знаменитият писател и ръката му с фенера започна да трепери. — Матийо Драйфус, госпожице Мадлен, елате тук… Станало е нещо невероятно, нещо нечувано!… Ето вижте… Сън ли е това или действителност!
Спасителите на Клотилда Боазльо се приближиха. Те погледнаха в ъгъла, където лежеше простряната фигура. Всички занемяха от изненада. Намираха се пред трудна загадка.
35.
На Дяволския остров се съмваше. Зад гъстите, по-високи от човешки ръст храсти, които заобикаляха една малка къщурка, нещо започна да се движи. Мъченикът Драйфус се събуди. Пред живия плет, посаден по нареждане на губернатора княз Галицин, за да се отнеме на нещастния затворник и последната утеха — гледката към морето — стояха двама пазачи и разговаряха за най-обикновени неща.
— Тютюнът става все по-лош — казваше единият, — трябва да потърся друг сорт. Тези каенски мошеници знаят, че няма откъде другаде да си набавим.
— Знаеш ли — прекъсна го другият пазач, — след три месеца се връщам във Франция. Ще бъда доволен да се отърва от тази ужасна служба тук. Ще ми дадат полицейска длъжност, но аз няма да се съглася. Искам да стана чиновник.