— Ами ако те излъжат?
— Ах, не бъди глупав, драги Франсоа — изсмя се другият и засука мустачки. — С всички нас, които служим като войници тук, на Дяволския остров, правителството в Париж трябва да се отнася като с рохки яйца. Иначе ще разкажем какво става с Драйфус, а на господа управляващите сигурно няма да бъде приятно, ако продадем на вестниците нашите сведения.
— Умна глава! — възхити се другарят му. — И аз ще си помисля по тоя въпрос. Драйфус може да донесе щастие на всички ни.
Човекът, за когото разговаряха така спокойно, стоеше зад живия плет и чуваше всичко. Но той не се сърдеше на своите пазачи, беше доволен, че изобщо чува човешки гласове, защото обикновено го заобикаляше гробна тишина. Може би тия двама души, които всъщност не му мислеха злото, а само се грижеха за своето щастие, биха му дали поне веднъж възможност да види пак морето…
— Пуснете ме навън — помоли глухо той, — пуснете ме да видя само още веднъж морето… морето, моята надежда, моя копнеж… Мили, добри хора, бъдете милостиви… дайте ми да видя морето. Двамата пазачи се спогледаха.
— Ей, Франсоа — каза този с червените мустаци, — мисля, че можем да направим тази малка услуга на нещастника. Другите пазачи още спят, пък и най-сетне, нищо не се знае — гласът му се превърна в тих шепот, — семейство Драйфус било много богато и когато човек се върне в Париж и разкаже на роднините му, че е правил добро за затворника, може би ще падне някоя пара.
Другият кимна в знак на съгласие. Те разтвориха храстите и червенокосият извика:
— Излезте навън, Драйфус, само че не бива да се отдалечавате много от къщата.
Храстите изшумоляха. Мъченикът на столетието се показа.
Милостиви Боже! Колко излишно беше предупреждението да не се отдалечава от къщата! Можеше ли това прегърбено и сломено от слабост същество въобще да върви, без да падне! Къде беше красивият млад офицер, който весел и жизнерадостен се разхожда из парижките улици със сресани по най-новата мода тъмни коси и хубави малки мустачки, със страни, зачервени от здраве, с доволна усмивка на уста. Къде беше любимецът на жените, идеалът на момичетата, мъжът, на когото тайно завиждаха другите мъже, защото знаеха, че където минеше, печелеше на своя страна всички сърца! Хлътналите бузи, разрошената коса, угасналият поглед, отслабналото като скелет тяло, прегърбено под тежестта на нещастието, провлечената походка, сивият цвят на лицето — това беше сега Алфред Драйфус!…
Той спря току пред самия плет. Подпря се на тоягата, която един милостив пазач му беше дал. Беше толкова слаб, че едва се държеше на краката си. Сивите дрехи, в които беше облечен, подчертаваха още повече мъртвешката бледост на лицето му. Но очите му светнаха, когато погледът му обхвана безкрайното море.
Вълнението го надви, нещастникът започна да трепери, ръцете му-изпуснаха тоягата, той падна на колене, простря ръце, а от устата му излезе глух глас, който сякаш идеше от гроб:
— Морето… океанът… о, мое любимо море, вълни на моята надежда… най-сетне, най-сетне пак ви виждам! Горещи сълзи бликнаха от очите на нещастния мъченик. Той, на когото бяха отнели и разрушили всичко, се чувстваше щастлив, щом можеше да види необятното море, отвъд което се намираше любимото му отечество.
— Няма ли параходи? — продължи тихо Драйфус. — Няма ли известие от родината, от жена ми, от детето ми? Съвсем ли ме забравиха вече, сам ли останах на този свят, сам в този ад?
Той закри лицето си с ръце и зарида. Даже суровите пазачи се извърнаха. Почувстваха, че тази болка беше толкова голяма, толкова свещена, че не бива да бъде видяна от човешко око.
— Може ли да отида по-близо до брега? — попита смирено Драйфус. — Мили, добри хора, позволете ми, там въздухът е по-хубав, по-свеж, той ще ме ободри, пък и, струва ми се, че съм по-близо до родината, като съм по-близо до водата.
— Добре, идете — отговори Франсоа. — И без това не можете да избягате… От този камънак в морето няма бягане.
— Благодаря ви, благодаря ви! — измърмори Драйфус.
Той се наведе, вдигна тоягата си и продължи към брега. Колко познато му беше всичко на този ужасен остров. Всяка скала, всяка вдлъбнатина, всеки храст, който мъчно беше израснал на тази камениста почва — всичко му беше до втръсване познато! И това синьо небе, което се издигаше над него, това небе, което като че ли напук беше винаги толкова чисто, и това небе беше му вече опротивяло!
От тези ясни висини идеше най-голямата му мъка. Палещото слънце, чиито лъчи изсушаваха тялото му, горещото слънце, което се мъчеше да стопи мозъка му. А поетите възпяват това небесно светило — съчиняват някаква блестяща слънчева кола, която, теглена от огнени коне, се носи тържествено из световните пространства.