А въздухът, горещият гъст въздух, който нещастният затворник от Дяволския остров беше принуден да диша, беше станал непоносим за него! Нещастникът знаеше добре, че всеки ден, през който диша този въздух, поглъща ужасните миазми, които причиняват тропическата треска, от която Драйфус толкова се страхуваше! Страшните бълнувания в трескаво състояние притискаха гърдите му и правеха съществуванието му на сън още по-тежко и по-ужасно, отколкото беше и без това в действителност.
Единственото нещо, което още обичаше, беше морето и то защото в него имаше движение, промяна, не беше онова, застояло еднообразие, което бавно, но сигурно докарва човека до лудост.
Драйфус се запъти към морето. Не срещна никого по пътя си и беше доволен от това. Затворникът отдавна вече се беше отказал да вижда хора, да говори с тях! Предпочиташе да е сам с мъката си. Мина на известно разстояние от малка къща, тъй наречената кухня на острова. Тук се приготвяше храната, която даваха на затворниците. През прозореца излизаше отвратителна миризма на разложена риба и гранива мас.
Повдигна му се. Яденето отдавна вече беше за него мъчение. Всеки път трябваше да се насилва, стомахът му не можеше вече да приема противните ястия, които му се поднасяха по поръчка на княз Галицин — винаги лютиви и пресолени, за да страда затворникът от постоянна жажда. А когато помолеше с треперещ глас за глътка вода, му отговаряха:
— Сега не е време за пиене.
Ако имаше треска, отказваха да му дадат лекарства. Забранено му беше да излиза вън от къщата си даже по естествена нужда, така че дупката, в която живееше, се пълнеше с нечистотии и миризми.
Бялата светлина, която се отразяваше от скалите, беше отслабила очите му. Той беше полуослепял. Десетина пъти беше молил да му дадат очила, но и на тази молба му беше отказано. Колибата му беше пълна с разни гадини. Те го хапеха до кръв и не му позволяваха да спи. Нищо не се правеше за изтребването на тия насекоми, между които често се намираше и опасният южноамерикански скорпион, чието ухапване понякога е смъртоносно. Колко от тези животни беше вече стъпкал Драйфус с краката си!
Когато пък настъпеше дъждовният период и сиви облаци покриеха небето, когато седмици наред непрестанно, денем и нощем, валяха проливни дъждове, тогава Галицин нареждаше да оставят затворника часове навън, тъй като точно тогава губернаторът се сещаше, че трябва да се прави някакъв ремонт на колибата.
Тогава нещастният мъченик биваше измокрен до кости и продължаваше да седи мокър до вечерта, когато измръзнал и треперещ лягаше в колибата.
— Той ще изчезне от само себе си — отговаряше Галицин, когато някой състрадален пазач поискаше разрешение да даде на затворника сухи дрехи.
На Дяволския остров често имаше бури, каквито ние, европейците, не сме в състояние да си представим. Тогава целият хоризонт се превръщаше в море от пламъци, чиито огнени вълни се спускаха към земята. При такива бури Галицин караше да завеждат нещастния Драйфус на една скала край морето. Той смяташе, че светкавиците и гръмотевиците ще уплашат капитана.
Но този жесток човек се лъжеше. Драйфус отдавна беше престанал да се плаши от природните стихии. Той се боеше само от човешката злоба. Когато отвсякъде го заграждаха светкавици и гръмотевици, той простираше ръце и извикваше:
— Велики Боже, аз съм тук и един-единствен гръм може да ме унищожи. Направи ми това благодеяние, изпрати ми такъв гръм и аз ще умра, благославяйки твоето име!
Но такава лека смърт не беше предопределена за нашия нещастен Драйфус. Гръмотевиците разцепваха скалите, но той оставаше невредим…
Трепериш ли, читателю? Ужасен ли си? Желаеш ли да спрем да ти описваме мъките на един човек, който има светото право като всеки друг, като теб, на щастие и радост? Можехме да спрем, ако не съществуваха хора, изобретателни в измислянето на нови мъчения за техните жертви. Драйфус беше попаднал точно в ръцете на такъв човек. През своите безсънни нощи, през свободните си часове, Червеният Галицин мислеше само как да измъчва повече нещастния капитан и още една затворничка, скрита дълбоко в земята зад една каменна стена. Ние познаваме и нея…
Една от най-големите жестокости, които Галицин беше измислил за Драйфус, беше банята. Той дълго беше молил да му позволят да се окъпе в хладните морски вълни. На острова имаше малък залив, където пазачите всеки ден се къпеха и можеха спокойно да плуват, защото дотам не стигаха акулите, тези ужасни морски хиени.