Дюбоа побърза да влезе в кабинета, облече набързо палтото си, качи се в своя файтон и подкара колкото може по-бързо конете към Париж. Когато пристигна до дома на Боазльо, той иззвъня и заповяда на появилия се слуга да събуди веднага генерала.
— За Бога, Дюбоа — сепна се уплашено генералът, като слезе в салона и видя там очакващия го негов съучастник. — Какво ви води по това време при мене? Да, сещам се, идвате да ми съобщите, че лудият художник е свършил своята работа. Клотилда мъртва ли е?
— Генералшата е избягала — осведоми глухо Дюбоа.
Боазльо изруга и се отпусна на близкото кресло.
— Избягала! — изръмжа пресипнало. — И жива при това…
— Има още лоши новини — продължи с невъзмутимо спокойствие лекарят. — Нашата тайна е открита. Зола, Пикар и Матийо Драйфус знаят всичко!
— Всичко ли? — изпъшка Боазльо.
— Те знаят, че вие, генерале, сте ми предали жена си, за да загине в моята лудница.
— Дюбоа… докторе… не, не, не е възможно…вие се лъжете… не ми казвате истината… Не може да бъде. Щом моите смъртни неприятели, Зола, Пикар и Матийо Драйфус знаят тайната, те държат в ръцете си живота ми, честта ми, свободата ми! Ако е така, аз съм загубен… Не ми остава нищо друго, освен да се самоубия.
— Още не, генерал Боазльо — възпря го Дюбоа, като намести очилата си, — Клотилда Боазльо действително е избягала и то заедно с художника, но тя ще стане опасна за нас, само ако успее да се срещне със Зола и другите ваши неприятели. Трябва да намерим вашата съпруга, преди тя да се е срещнала с онези мизерници.
Боазльо бързо се изправи. Той отново се изпълни с надежда. След това каза натъртено:
— Трябва да потърсим Клотилда, длъжни сме да я намерим.
Оставихме Клотилда Боазльо в ужасно положение, при което животът й висеше на косъм. Тя се намираше в мрачната килия на лудницата, а умопобърканият художник беше я повалил на земята и коленичил върху гърдите й, я душеше. Слабите му кокалести ръце стискаха шията й, която по-рано беше покривал със страстни целувки. Очите му бяха изскочили от орбитите и изразяваха жестокост и кръвожадност.
Всяка друга жена в това положение би припаднала. Но не и Клотилда. Тя напрегна всички сили, за да се отърве от нападателя. Като не успя, започна да вика сърцераздирателно за помощ, но всичко беше напразно, тъй като хората, които обитаваха тази къща, нямаха сърца, не знаеха що е състрадание, що е милост. Гласът й постепенно започна да отслабва. Ала лудият се наведе над нея, прилепи устни до ухото й и прошепна:
— Извикай още веднъж. Викай, че те убивам, за да се чувстват сигурни, че са постигнали целта си.
Клотилда разбра, че едва сега й се отварят очите. Тя забеляза, че въпреки разкривените от лудостта черти, по устните на Маврус Ленски играеше саркастична усмивка, а ръцете му, които уж искаха да я удушат, я пипаха внимателно, така че да не й причинява болка. Без да задава въпроси, умната жена изпищя за помощ, като се постара този вик да бъде също тъй естествен, както и предишните.
Маврус Ленски я пусна и се изправи. На пръсти се промъкна до вратата и се ослуша към коридора. След това се извърна и каза тихо:
— Сега те са сигурни, подлеците, че Клотилда Боазльо е умряла от ужасна смърт. Че лудият ще я разкъса на парчета.
При тези думи изразът на лицето му се промени неузнаваемо. Чертите на лицето му се изправиха и цялата му стойка, която по-рано беше свита, сгърбена като диво животно, което се готви да скочи върху жертвата си, се изправи нормално и дори грациозно.
Клотилда стана от пода. С растящо учудване и безгранична радост тя гледаше Маврус Ленски.
— Значи е вярно, мили — каза тя, — че ужасното нещо, от което се боях, е било само маскировка. Ти не си луд, ти разполагаш със силите си, твоето преобразяване в буен луд е било само хитро скроена комедия!
Маврус Ленски разтвори ръце, щастлива усмивка озари лицето му.
— Ела при мен, Клотилда — възкликна той, — ела да те прегърна и целуна. Няма от какво да се боиш. В действителност аз съм по-малко луд от твоя съпруг, знаменития генерал Боазльо, който прибягна до такива долни средства, за да ни раздели насила.
Клотилда се хвърли в обятията на любимия си. Те дълго и радостно се целуваха и прегръщаха.
— Сега да ти разкажа всичко, мила — започна Ленски, — за да разбереш как попаднах тук и защо играх ролята на буен луд… Когато се срещнахме последния път, ти ми каза, че съпругът ти знаел за нашите отношения и че се опасяваш ревността му да не го накара да прибегне до страшно отмъщение. Опасенията ти се сбъднаха. Една нощ, както седях вкъщи и рисувах, в ателието ми нахлуха маскирани хора. Преди да разбера какво става, те ми хвърлиха чувал върху главата, така че нито можех да викам, нито пък можех да се браня. Вързаха ми ръцете и краката, изнесоха ме навън, качиха ме в един предварително докаран файтон и ме доведоха в тази лудница. Тук ме хвърлиха в килия и ме подложиха на варварски мъчения. Топиха ме в ледена вода и когато за малко щях да се удавя, пак ме изваждаха. Биха ме с камшици, слагаха в краката ми растения, които миришат ужасно и имат такъв противен вкус, че човек може да припадне от отвращение. Заплашваха ме със смърт и настояваха да им дам писмено признание, че съм имал интимни отношения с теб. Но не успяха да изтръгнат от мен нищо. Отначало ги наричах подлеци, разбойници, престъпници и, осланяйки се на всевъзможни закони, настоявах да ме освободят веднага. Но когато разбрах, че се намирам напълно в тяхна власт и че не мога да разчитам на нечия помощ, за да се отърва от техните произволи и жестокости, аз промених тактиката. Започнах да играя ролята на луд. И действително, би било твърде естествено в положението, в което се намирах, и при изтезанията, на които бивах подлаган, да загубя разсъдъка си. Побелелият престъпник, доктор Дюбоа, изглежда е очаквал подобен обрат, тъй като щом пазачите му съобщиха, че аз, като се разхождам из килията си, ловя несъществуващи мухи по цели нощи, седя неподвижно и гледам в една и съща точка на тавана, той без всякакво съмнение заяви, че съм луд.