След няколко дни за мое щастие, намерих в джобовете си малко парче сапун. Спомних си, че бях чел в Някаква книга, че стари опитни престъпници си служат с едно странно, но сигурно средство, за да бъдат препратени от затвора в лазарета, където обикновено възможностите за бягство са много по-благоприятни. Сложих парчето сапун в устата си, размекнах го и когато останах насаме с един пазач, паднах на пода като ударен от гръм и получих един съвсем правдоподобен епилептичен припадък. Аз се виех и гърчех, а на устата ми имаше пяна. Това премахна и последните съмнения относно моята невменяемост. Доктор Дюбоа нареди да престанат с изтезанията и всеки ден ми хвърляха по парче хляб, малко вмирисано месо и ми слагаха една кофа с вода за пиене. Но аз исках да бъда съвсем сигурен и затова продължавах комедията. Един ден, когато пазачът влезе, за да донесе храна, аз клекнах в един ъгъл с пламтящи очи, стиснати зъби и нервно треперещи пръсти. Оставих човека да дойде до средата на стаята. В момента, когато той се наведе да сложи цинковата чиния на пода, аз се изправих. С един скок се хвърлих върху му и го сграбчих за шията. Това беше един огромен ирландец, на име Джо, най-бруталният и най-злият, най-жестокият от всичките ми мъчители. Отдавна се бях заканил да му дам урок. Тъй като моето нападение беше неочаквано, лесно го повалих и започнах да го тъпча с крака, да го удрям с юмруци и когато той беше почти в безсъзнание, го дотътрих до кофата с вода, потопих главата му в нея и го държах така, докато той едва не се удави.
Но понеже нямах намерение да го умъртвявам, го запратих в един ъгъл, където той лежа, докато случайно доктор Дюбоа мина покрай килията и, видял вратата й отворена, учудено влезе. Тогава повторих моя припадък, но Дюбоа успя да избяга и се върна с трима други пазачи, с които доста се борих, преди да ме надвият. Така станах най-опасния луд в цялата лудница. Аз буйствах! Тъй като всички бяха уверени, че никога няма да изляза от лудницата и при това смятаха, че ми липсва разсъдък, за да схвана разговорите им, един ден докторът и генерал Боазльо заговориха в моята килия за твоята съдба, скъпа Клотилда. Те развиха целия си подъл план пред мен и аз разбрах, че имат намерение да те примамят тук и да те оставят на мен, за да те убия.
— Лудият звяр ще изпълни предназначението си — беше сигурен доктор Дюбоа.
А твоят любезен съпруг прибави засмян:
— Така поне смъртта й ще бъде сладка, тъй като ще умре в прегръдките на любимия си!
От този ден постоянно очаквах с разтуптяно сърце да те доведат в този ужасен затвор. И действително, днес вратата се отвори, ти и съпругът ти влязохте в килията и аз се оттеглих в един ъгъл като влязох в ролята си на умопобъркан. Колко тежко ми беше да ти се покажа в този вид, който щеше да те изпълни с ужас и отвращение към мене, но трябваше да го направя. Трябваше да те излъжа, трябваше да накарам тези престъпници да повярват, че планът им ще бъде изпълнен, защото се боях да не го променят и да те затворят в друга лудница. Тогава всичко би било загубено!
Но аз се държах толкова правдоподобно, че генералът нито за миг не се усъмни, че ти няма да осъмнеш жива, ако те затвори сама с мене, буйния луд. Затова се зарадвах, като видях, че вратата на килията се затвори след теб. Оставаше само да те накарам да викаш така, че твоите писъци да изпълнят къщата и съм сигурен, че ония мерзавци са потривали ръце от радост, като са чували твоите молби за помощ, примесени с моите несвързани звуци, издавани от човек, превърнат в диво животно.