Преди още Маврус Ленски да довърши мисълта си, ламарината, която закриваше отвора, издрънча и падна, а след нея се търколи в стаята и един объл камък.
Влюбената двойка веднага започна да се готви за бягство. Клотилда съблече дантелената си долна фуста и кожения си жакет, а Маврус Ленски, който беше и добър скулптор набързо направи кукла от сламата на мизерното си леговище. Куклата беше облечена с Клотилдините дрехи, просната в един ъгъл на килията. Тези приготовления имаха за цел да заблудят ирландеца Джо, който понякога нощно време вмъкваше главата си в килията, за да се увери, че всичко е наред.
След това Клотилда се овърза с панделките от корсета си, за да не й пречат дрехите при преминаването през доста тесния канал.
Още една последна целувка и бягството започна. Маврус Ленски помогна на жената да се вмъкне в отвора, пробута я малко напред, а след това и сам я последва.-Бурята наистина беше им помогнала. Тя не само беше изтласкала големия камък, но и беше разширила канала, откъртвайки множество дребни камъни и тухли.
След десет минути Клотилда и Маврус Ленски бяха вече на покрива. Едва можаха да си отворят очите от сажди. Лицето, ръцете, дрехите им бяха целите черни. Студеният, но чист въздух ги освежи след дните, прекарани в миазмите на килията. Въздъхнаха щастливо и поеха. Трудно беше да се върви по силно наклонения покрив. При това и бурята неведнъж застрашаваше да ги свали долу. Ала силата на волята им беше несъкрушима. Свободата ги зовеше. Можеха ли да се откажат от осъществяване на толкова горещо и дълго мечтаната цел!
— Ето гръмоотвода! — възкликна радостно художникът и посочи стоманената тел, която, въпреки тъмнината, ясно се забелязваше.
Той се наведе и изпълзя бавно към гръмоотвода. Клотилда го последва. Стигнаха почти едновременно и започнаха да се спускат. Телта почти им прерязваше ръцете, но никой не охна. Изведнъж Маврус, който беше на около половин метър пред нея, извика уплашено. Жицата на гръмоотвода стигаше само до половината височина на къщата. Навярно бурята я беше откъснала, а доктор Дюбоа не беше счел за нужно да я поправи.
Те висяха между небето и земята, силите им бяха вече изчерпани, нямаше никаква възможност да се върнат обратно на покрива. Да скачат долу също беше немислимо — биха си разбили главите.
— Сбогом, Маврус — изхлипа Клотилда, която чувстваше, че не може повече да се държи. — Сбогом, мили, дано успееш да се справиш. Аз съм изгубена, ръцете ми не държат вече, вие ми се свят и скоро ще падна долу.
— Клотилда! — извика Маврус, — скъпа единствена моя, подръж се още няколко минути, имай предвид, че твоята смърт е и моя…. Дръж се здраво…мисля, че намерих начин да се спасим!
С трескава бързина, като се държеше само с краката си за гръмоотвода, той разкъса палтото си на дълги ивици, които завърза една за друга. Към тях прибави и тирантите си. Така полученото въже привърза здраво за гръмоотвода. По този начин тя се удължи с още няколко метра. Долу оставаше разстояние, което не беше опасно.
— Маврус — изпъшка Клотилда, — Маврус, падам!
Той протегна ръце, прегърна любимата си и се спусна бавно и предпазливо с нея надолу по слабата връв, която за радост ги издържа.
Бяха спасени!
37.
„Черната Мария“, параходът, който отнасяше престъпниците в Каена, цепеше вълните на океана. В най-долните помещения на парахода се намираха нещастните затворници. Между тях беше и графиня Естерхази, съпругата на черния майор. Тя бе болна и сломена, тъй като спасението, което й беше обещано, не успя. Сега й предстоеше да прекара целия си живот на Дяволския остров, подобно на мъченика Драйфус, който вече се намираше във властта на отчаянието и болестите.
Но Натали все пак имаше една утеха. Тя знаеше, че синът й е наблизо, отново беше видяла Роберт, беше чула гласа му и знаеше, че той ще направи всичко възможно, за да я спаси. Но това трябваше да стане колкото може по-скоро. Натали страдаше ужасно от жестоките обноски, на които беше подложена тук на парахода. В най-долното помещение бяха й дали една малка кабинка, която нямаше нито прозорец, нито друга възможност за проветряване. Купчина слама беше леглото й, но тя не можеше дори да се просне свободно върху нея, защото кабинката беше твърде малка. Ужасна беше и храната, която получаваше. Вмирисана риба или някаква безвкусна каша и парче хляб, толкова корав, че би трябвало предварително да се насече с тесла. Като се прибави към това и ужасната самота, мъчителните мисли, които я налягаха, съзнанието, че я чака едно страшно бъдеще, действително беше чудо, че Натали Естерхази не изгуби разсъдъка си. Но нейните страдания бяха увеличени и от друго нещо. Капитанът на „Черната Мария“ беше пожелал да види затворничката преди да я тласнат в мизерната кабина. Красотата й, благородното й държание направиха силно впечатление на суровия моряк. Една сутрин той заповяда на юнгата Роберт да повика моряка Латур и заедно с него да доведат в кабината му затворничката. Сърцето на Роберт се разтупа. Какво искаше капитанът от майка му? Дали не смяташе да облекчи с нещо съдбата й? Дали не беше разбрал, че начинът, по който на неговия параход се отнасят с нещастната жена е прекалено жесток и нечовешки? Зарадван, той отиде при Латур и му съобщи, че капитанът иска да види майка му. Обаче челото на Латур се сбърчи мрачно. Той разбра, че на нещастницата предстоят нови изпитания, но задържа предположенията за себе си, за да не смущава детското сърце с неща, които то не би могло да разбере. Съобщиха на ключаря за заповедта на капитана и той им отвори кабината, в която се намираше графиня Натали. Латур и Роберт за пръв път виждаха това помещение, за пръв път синът виждаше майка си в тази недостойна за нея обстановка. Но той трябваше да се владее, защото ключарят стоеше зад него и едно-единствено възклицание, едно само непредпазливо движение можеше да издаде на подозрителния човек, че между него и жената съществуват по-тесни, по-сърдечни връзки.