— Ела с нас — прошепна му един глас, — не се страхувай!
В залата, където заседаваше комитетът на веригата, имаше голямо огнище. В него не гореше огън. Цял човек можеше да се скрие в отверстието му.
Маскираните мъже повлякоха Валберг със себе си в неприятното скривалище и оттам се заизкачваха по тясна стълба нагоре.
Скоро почувстваха хладния вечерен ветрец, тъй като те се намираха на покрива. После влязоха през малък отворен прозорец в тавана на съседната къща.
— Тук сме на безопасно място — каза един от маскираните. — Това нападение на полицията ще ни накара да си преместим събранията в друга къща, което и без това правим всеки три месеца. Ще трябва да издирим кой от нашите членове е станал изменник и предател. Само чрез предателство полицията е узнала мястото на тайните ни събрания.
— Страшно наказание ще сполети предателя на святото ни дело — извика друг. — Знаете ли наказанието за предателство?
— Смърт — извикаха всички.
— Не подозирате ли някой от съюзниците? — запита ги Курт. — Да не би да сте приели нов член, който да е полицейски шпионин?
Най-старият от майсторите се наведе и се замисли.
— Ти имаш вече три халки, Курт Валберг — каза той, — и си един от кандидатите в най-скоро време да станеш майстор, затова ще ти отговорим. Слушай! Един от нашите братя преди няколко месеца ни доведе едно лице, което беше решило да вземе участие в трудната ни задача — освобождението на поробените. Този човек не е беден, нито пък е работник като нас, а е висш офицер от френската армия. Той ни каза, че войската е почнала да негодува и да става неблагонадеждна и че е във възторг от нашите дела. Ние го проверихме и той се показа верен, приехме го. Оттогава полицията два пъти ни е нападала, но без резултат. Съмняваме се, че този офицер ни е предал. Нямаме доказателства, за да произнесем присъдата му.
— Отмъстителната кама ще го прониже тогава.
— Бъди предпазлив Курт Валберг, когато се срещнеш довечера със зеленото домино, тъй като той е човекът, за когото ти говоря сега.
След това братята на веригата напуснаха тавана и по тясната стълба слязоха в една стая, където ги посрещна някакъв старец.
Единият от маскираните даде знак на стареца и той извади от шкафа червена мантия, украсена с хермелинова кожа, калпак и маска от черна коприна.
— Ще облечеш тези дрехи — каза един от майсторите. — Само така можеш да отидеш на бал в „Червената воденица“. В десния джоб на мантията ще намериш една алуминиева монета, която ще покажеш на майка Казота и никой не ще ти попречи да влезеш в подземния салон. Почакай, докато ни съобщят, че полицията си е отишла.
Измина повече от час. Кукувицата на стенния часовник изкука седем пъти.
— Портиерът ни съобщава, че полицията си е отишла — каза най-старият от майсторите, — без да е успяла да открие нещо. Време е вече да тръгнеш, Курт Валберг.
Младият мъж облече мантията, сложи си калпака й маската. Той се сбогува с майсторите, които пак го предупредиха да се пази от зеленото домино. Пожелаха му добър път и му поръчаха да изпрати шифровано известие от Лондон.
Старецът изпрати Валберг до вратата. Там го чакаше файтон.
— На кого да предам дрехите? — запита младият немец, преди да се качи на файтона.
— Дай ги на майка Казота — отговори старецът, — не забравяй да вземеш от джоба алуминиевата монета!
Файтонът потегли по тъмните улици на Париж и се отправи към квартал „Св. Антон“, към „Червената воденица“, където ставаха тайните балове.
Старото здание, в което се намираше „Червената воденица“, съединяваше две успоредни улици. Големият зимник под къщата беше превърнат в елегантен танцувален салон. Стотина огледала красяха стените. Позлатени стълбове отделяха главния салон от галериите, където имаше сепарета и малки стаички за тайни срещи.
Всяка нощ тук идваха парижки развратници, които търсеха удоволствие в тайнствените нощни балове. Посетителите бяха съмнителни личности и не всеки можеше да ги посещава. Входните билети се разпространяваха по мистериозен начин и на висока цена. По-голяма част от посетителите се състоеше от полусветските дами на Париж. Тези красиви, нахални и грозни същества, които се бяха научили изкусно да вплитат в примките си мъжете, при това така, че те бяха готови да жертват и последната си пара само и само да имат любовта на някоя от тях. Като орляци пъстри птици чакаха тук парижките проститутки с шарените си костюми. Те хващаха за ръце мъжете и ги завличаха в тайните стаички, където се лееше шампанско и където моралът изчезваше незабелязано.
Мъжете, които пилееха безсмислено парите си, бяха от ония парфюмирани парижки безделници, в чиито спални никога не достигаше слънчев лъч. Те спяха денем и най-важното за тях бяха жените, хазартът и ездата. Имаше между тях безгрижни търговци, които бяха близо до фалита, касиери, чиито кражби скоро щяха да се открият, развратени и несериозни студенти, пътуващи художници, а и обикновени джебчии, които вършеха по-лесно кражбите си тук — сред удоволствията и насладите…