Звънецът остро иззвъня. Две минути минаха, но никой не отвори вратата. Най-сетне се чуха провлачени стъпки, които се приближиха до вратата. Тя се отвори и пред Мадлен се появи стара дама с благородна външност, облечена по отдавна минала мода, с бели букли ¦ от двете страни на лицето. Старата жена навярно беше плакала, очите й бяха зачервени, по хлътналите й бузи личаха следи от сълзи.
— Коя сте вие, госпожице? Какво обичате?
— Извинете, госпожо графиньо, искам да говоря с граф Християн Естерхази.
— Моя син ли търсите? — попита някак особено графинята. — Мога ли да попитам, как се казвате?
— Името ми е Мадлен Готие.
Като чу това име, старата жена трепна. Мадлен видя, че тя се олюлява и помисли, че ще падне, затова се спусна да я подкрепи. Ала графинята се съвзе и решително се изправи.
— Мадлен Готие! — повтори тя с глух глас, който сякаш излизаше от гроб. — Вие дълго, твърде дълго не се обадихте… Но влезте вътре… искам да поговоря с вас.
Сърцето на Мадлен се сви. Защо не спомена нищо дали синът й е вкъщи? Защо говореше с такъв чудноват тон? Защо беше плакала старата жена, защо лицето й изразяваше такава дълбока тъга?
— Милостиви Боже! — изхлипа Мадлен като протегна ръце към старата графиня. — Смилете се над мен! Кажете жив ли е синът ви? Или е болен? Какво е станало с Християн?
— Сега ще ви отговоря на всички въпроси. Влезте вътре!
Старата графиня отвори една врата и покани Мадлен в уютна, но скромно наредена стая. Над едно старомодно канапе висеше портретът на Християн. Той беше заобиколен с цветя. Мадлен не се сдържа повече, със сълзи на очи падна в краката на графинята, целуна слабата й ръка и развълнувано изрече:
— Госпожо графиньо, знам, че съм ви причинила грижи и неприятности. Но Бог ми е свидетел! То стана без да искам. Християн ме обича и аз го обичам. Обичам го повече от живота си, повече от всичко на този свят! Вие бяхте против това, госпожо, но аз никога не съм ви се сърдила, вие имахте право от своя гледна точка! Бяхте научила за баща ми лоши работи, които мълвата не беше преувеличила. Но отговорете ми, госпожо графиньо, отговорете ми по сърце и съвест! Може ли да държите детето отговорно за делата на бащата? Можете ли да осъдите човек, само защото дължи живота си на един подъл човек, който му е дал опозорено име? Не съм ли достатъчно нещастна с това, че трябва да говоря така за баща си, че не мога да го защитя, да застана на негова страна и да кажа: „Аз съм негова дъщеря, съдете ме заедно с него. Каквото и да е направил, аз го поемам върху себе си.“ Но аз не мога да го кажа! Заклевам ви се, госпожо графиньо, че не мога! Аз сама осъждам баща си, отвращавам се от него, отказах се от него! И сега, след като ви признах всичко това, след като се унизих пред вас, майката на моя Християн, искате ли още да разделите две сърца, които се обичат? Зная, че Християн още ме обича и ако може да ме види как ви моля, как колепреклонно ви се моля, той не би ме оставил тъй дълго да лежа в краката ви, той би протегнал ръце и би ме вдигнал.
Едри сълзи запълзяха по бузите на графинята. Тя се наведе, прегърна разплаканото момиче и го притегли към себе си.
— Мадлен Готие! — промълви нежно. — Станете и дайте да ви прегърна! О, как не ви познавах по-рано! Сега виждам, че синът ми не е направил недостоен избор и… Бог ми е свидетел… щастлива и спокойна бих сложила ръката ви в ръката на сина си! Не, сега вече не бих ви разделила. Но, Мадлен, трябва да ви го кажа. Съдбата ви е разделила!