— Кога трябва да ни арестуват? — поиска да уточни черният майор.
— Не беше указано — отговори бившият актьор, — но когато арестуването е решено и носи вече подписа на следователя, изпълнението му не се забавя повече от ден-два.
— Значи, не знаем дали няма да дойдат и тази нощ да ни вдигнат? — додаде Естерхази.
— Възможно е, но не е вероятно, защото не ми се вярва Бертулус да се осмели да изпрати господин майора в затвора като обикновен престъпник, без да получи предварително разрешение от военното министерство или поне преди да го е уведомил. А затова ще са необходими поне два-три дни.
Естерхази въздъхна облекчено. Два-три дни са цяла вечност, те са спасение.
Той извади две банкноти от портфейла си и ги тикна в ръката на Готие.
— Но, господин майор! — изписка писарят. — Вие ме обиждате! Да не мислите, че за пари съм дошъл да ви направя тази приятелска услуга? Обаче… действително… сто франка… хм… господин майор, аз имам намерение да ви помоля да ми заемете триста франка… Не са много, на първи идущия месец ще си ги получите обратно.
Естерхази трябваше по неволя да се съгласи. Той прибави още двеста франка, а Готие още веднъж повтори, че ги взема само в заем. Грабна шапката си, поклони се безукорно на Габриела и тръгна към вратата.
— Нищо ли не сте чули повече за дъщеря си? — попита го допълнително Естерхази.
— За Мадлен ли? — спря се Готие, като извърна така очите си, че известно време се виждаше само бялото им. — Но, господин майор, тази неблагодарна дъщеря се е отрекла от мен! И защо? Защото й желаех доброто, защото не бях съгласен да се ожени за вашия братовчед, бедния инженер. Аз исках да я въведа в благородни кръгове, но тя осуети моите планове. Сега не ми остава нищо друго, освен да се помъча да я забравя.
След като придружи последните си думи с театрален жест, който на сцената непременно би му спечелил бурните ръкопляскания на галерията, той излезе и остави Естерхази и любовницата му.
— Габриела! — изрече черният майор с внезапно пресипнал глас. — Часът е ударил. Аз загубих сражението и не ми остава нищо друго, освен да бягам.
— Как, ти действително ли искаш да избягаш и да оставиш приятелите на Драйфус да тържествуват?
— Да не би да искаш да ме изпратят в затвора за фалшификация? — избухна Естерхази. — Не, драга моя Габриела, нямам намерение сам да сърбам попарата, която не съм дробил сам.
— А твоите приятели генерал Боазльо, Пати дьо Клам, полковник Анри, няма ли и този път да ти помогнат?
— И да искат, не могат — оклюмало разсъди Естерхази. — Знаеш добре, че ние действително фалшифицирахме телеграмите до Пикар. Аз диктувах, а ти ги писа. Това са телеграмите, които имаха за цел да му попречат да се върне, като го задържим още в Африка, защото искахме колкото се може по-дълго да задържим далеч от нас този опасен противник. Щом Бертулус е решил да ни арестува, той сигурно има неоспорими доказателства против нас. Затова нека бягаме. Да не чакаме да се строполи всичко на главата ни.
— Да бягаме! Но накъде?
— В Америка! Само там ще сме сигурни.
— И ти смяташ да оставиш всичко тук! Но имаш ли достатъчно пари за такова пътуване?
— Това е най-голямата грижа! — призна Естерхази. — Имам всичко на всичко четири хиляди франка, но мебелите ни, цялата покъщнина биха ни дали поне още шест хиляди. Стига да имаме време и възможност да ги продадем.
— Ще ги продадем — реши Габриела. — Докато отидеш в Хавър и потърсиш удобен параход за бягство в Америка, аз ще остана тук и ще превърна мебели, покъщнина, скъпоценности в пари.
— Ти си чудесна жена, скъпа Габриела — възхити се черният майор. — Това е единственият начин да се сдобием с още пари.
— Не можеш ли да поискаш от приятелите си? — сети се жената. — Генерал Боазльо например е богат.
— Богат! Да! Но не бива даже да му доверя, че имам намерение да бягам. Той, както и Пати дьо Клам и Анри биха ме задържали с удоволствие и даже сами биха ме предали на полицията, за да спасят себе си.
— Хубави приятели, няма що! — присмя се жената. — Бих желала да можеш да им изиграеш някой номер, преди да напуснеш Европа.
Естерхази замислено закрачи из стаята. Мислите му бушуваха зад челото и от време на време по устните му пролазваше иронична усмивка.
— Габриела! — спря внезапно той. — Имам чудесна идея. Тя може да ни докара сто хиляди франка.
— Сто хиляди франка ли? — повтори цифрата Габриела и очите й светнаха от алчност. — Ако успееш да се сдобиеш със сто хиляди франка, Естерхази, ще те провъзглася за гений.
— Бързо, донеси ми едно малко куфарче. Искам да прибера в него някои важни документи и писма, които са ми необходими за реализирането на идеята.