Двама мъже седнаха в усамотено сепаре. Единият беше с черно домино, а другият — със зелено. Пред тях на малка маса стоеше купчина банкноти, един формуляр на полица, мастило и перо. Единият държеше в ръцете си малък предмет, който блестеше като пламък.
Черното домино беше Соломон Дулсети, а зеленото — Естерхази.
— Такава брошка не може да се намери в цял Париж — каза евреинът, — вижте тези камъни, те са светли като кристална вода.
Естерхази взе брошката и започна да я разглежда внимателно.
— Тази брошка може да краси гърдите на княгинята! Смятам, че е ориенталска изработка.
— Да, ориенталска — отвърна Соломон, — носила я е навярно някоя султанка. За Бога, случайно я купих и втори път едва ли ще ми се падне такова щастие, господин графе. Само двадесет хиляди! На такава цена брошката е, кажи-речи, подарена и с нейното продаване ще загубя това, което с пот съм спечелил.
— Давам десет хиляди и нищо повече.
Евреинът се пресегна да вземе скъпоценното украшение, което бе същата онази брошка, взета от гробницата в „Пер Лашез“. Като видя, че Естерхази се накани да си върви, Соломон стана по-сговорчив.
— Господин графе — каза едва ли не с плач той, — не си причинявайте сам нещастие. Не допускайте друг да купи тази брошка. Боже мой, и при тази ли продажба ще загубя! Добър човек съм, живея винаги набожно, а хората винаги са груби и несправедливи към мен.
— Не се отчайвайте — изкиска се черният майор. — Зная че играете комедии. Казвам ви за последен път: десет хиляди франка и тази брошка! Дайте още хиляда франка и аз ще подпиша полицата за тридесет и пет хиляди, но с това ще бъдат уредени и старите ми сметки. Да или не? Не съм дошъл на бала, за да слушам вашите хленчения.
Лихварят стенеше като загубил ума си човек, на очите му се появиха сълзи. Той обръщаше в ръцете си брилянтната брошка, ала Естерхази остана непоколебим. Евреинът трябваше да отстъпи. Той сложи на масата при парите още две банкноти по петстотин франка. Графът подписа полицата, взе сумата заедно с брошката и сложи всичко в джоба си.
Черният майор стана и искаше да си върви, но Дулсети го хвана за дрехата.
— Какво искате още от мене? — попита Естерхази сериозно. — Работата приключи и не искам никой да забележи, че сме тук.
— Ще ви напомня обещанието, което ми дадохте, когато за пръв път ви заех пари.
— Обещанието ли? — попита графът и челото му се набръчка.
Старият лихвар поклати глава и радостна усмивка се появи на устните му.
— Не си ли спомняте? — попита той тихо. — Макар че съм стар, имам нужда от млада жена, която да ме гледа и да се грижи за къщата ми. Желая това да бъде Долора, щерката на мадам Легуве. Много добре зная, господин графе, вие имате влияние над двете жени, зная, че мадам Легуве е хитра жена и обича париците, но, ако ми остави дъщеря си, честно ще й заплатя.
— Схващам,, че вие искате да купите хубавата Долора.
— Да речем, че е тъй. Девойката запали огън в сърцето ми. Истина е, не съм вече млад, но какво от това? Тя ще живее при мен като царица, аз ще я направя моя наследница.
— Хубаво е последното ви желание, но само ако го изпълните. Вие не ще играете още дълго земното хоро — може утре да умрете.
Евреинът направи движение, изразяващо недоволство.
— Не приказвайте за смъртта, господин графе! — простена той. — Мисълта, че ще ме захлупят в ковчег ме подлудява. Искам да живея и да се наслаждавам на хубавата Долора.
— Ще поговоря с мадам Легуве. Тя и дъщеря й са тук. Ако решите да пожертвате няколко хиляди, в такъв случай алчната жена сигурно ще ви даде красивата девойка.
— Знайте, че старият Дулсети винаги е на ваше разположение.
— Добре, почакайте тук, за да говорите сам с Долора.
Естерхази постави маската си и влезе в танцувалната зала.
Току-що излезе и един облечен в червена наметка мъж го приближи.
— Колко халки има веригата? — запита човекът.
— Триста и десет — отвърна майорът.
После извади от джоба си един запечатан плик, подаде го на наметнатия с червената мантия и му рече:
— От името на комитета ви предавам, братко, хиляда франка за пътуването ви до Лондон. Кажете ми името си!
Очите на немския златар светнаха.