Под излет затворникът разбираше да се облече и да се приближи до прозореца, за да погледне през него. От прозореца се откриваше панорама, която при други условия би го възхитила. Той виждаше част от града, облян в лунна светлина, различаваше черквите и по-големите сгради, но забелязваше и мрачния зид, който като змия се виеше около затвора. А в подножието на зида зееше широк ров, пълен с вода от Сена. Мъртва тишина цареше наоколо. Престъпникът чуваше само равномерните стъпки на стражата.
— Щастливец! — промърмори Председателя. — Ти поне можеш да дишаш чист въздух! Ах, с какво удоволствие бих те нападнал отзад и бих те бутнал в рова, за да се удавиш като новородено котенце. Тогава и аз бих станал свободен човек. С водата в рова лесно ще се справя, защото съм добър плувец. Но всичко това са напразни надежди — продължи затворникът своя монолог. — Аз стоя зад решетката, а ти се разхождаш с пушка в ръка. Бих предпочел да беше обратно!
Войникът, който стоеше долу на пост, разбира се, не подозираше какви пожелания се изказваха. Той беше здрав селянин от Прованс, който с таен страх поглеждаше дебелите стени на затвора и стискаше здраво пушката си.
— Бива си го този! — мърмореше Председателя, — ако речеш да си подадеш крака извън решетката, ще ти пробие черепа също тъй хладнокръвно, както би застрелял врабче на покрива. Ах, защо не е сега Леопард на стража. Тогава всичко би било толкова лесно, както е лесно за една жена да избяга от мъжа си.
Но в това време нещо друго привлече вниманието на престъпника. В тишината на нощта се чуха кънтящи стъпки. След малко — дрънкане на оръжие и заповеднически глас на ефрейтора.
— Сменят караула! — разбра старият Дюмуриц. — Ах, само мен няма кой да ме смени…
Действително караулът се смени. Това стана при точното изпълнение на всички военни предписания. Провансалският селянин можеше да се прибере в топлата стая, а на негово място остана друг войник. Той беше висок, а добре развитото му мускулесто тяло личеше и през сивия дебел шинел. Войникът сложи пушка на рамо и закрачи нагоре-надолу покрай зида.
Председателя продължаваше да стои на прозореца. Изведнъж той забеляза, че постовият се застоя продължително на едно и също място. Войникът се озърташе на всички страни, като че ли за да се увери, че е сам и никой няма скоро да дойде.
— Аха! — изсмя се Председателя. — Бои се да не му дойде на гости дежурният офицер. Бъди спокоен, моето момче, кой знае в кой будоар се забавлява сега твоят подпоручик и чии червени устни целува и през ум не му минава да прави разходки до затвора в този студ. Но какво е това?
Председателя произнесе тези Думи силно развълнуван. Същевременно той притисна лицето си до решетката, за да може по-добре да наблюдава всяко движение на часовия. И действително, това, което войникът правеше в този момент, беше интересно. Той беше извадил от широкия си шинел малък, добре увит пакет и го подпря на стената точно под прозореца на Председателя. Впрочем, неговият прозорец единствен гледаше към зида. Другите килии бяха построени така, че прозорците им надничаха към двора на затвора. И тъкмо затова бяха затворили него, най-опасния престъпник в тази килия. Бягството през добре охранявания зид и широкия пълен с вода ров изглеждаше невъзможно.
Войникът се наведе и прикрепи към пакета малка ръчка. Той я завъртя. Нещо започна да се издига бавно все по-високо и по-високо.
— Дявол да го вземе! — извика Председателя. — Това е стълба, която посредством някакъв механизъм се издига нагоре.
Страшно вълнение обхвана затворника. Може би за първи път в живота си Дюмуриц се разтрепера. Трябваше да се хване с две ръце за решетката, за да не падне.
— Дали не е Леопард? — мина му бързо през ума. — Или пък друг някой от моите приятели? Ами, приятелите! Никой от тях не би се изложил на такава опасност! Може би пък да е някой, който се бои от моите признания? В такъв случай е възможно да опита и най-рискованото нещо, за да ме изкара от тази дупка.
В това време механичната стълба беше вече стигнала до четвъртия етаж и се спря съвсем близо до прозореца на Председателя. Войникът пък се огледа, за да се увери, че не го наблюдава никой. След това свали шинела си, хвърли пушката настрана и започна да се катери по стълбата.
— Дявол да го вземе, този човек е смел! — каза си Председателя. — Една несигурна стъпка и той ще се стовари долу?
Но войникът се качваше уверено и ловко. Като че ли прекрачваше по широката и удобна стълба на елегантна къща. Лунните лъчи осветиха лицето му. Председателя се дръпна учуден назад.
— Познавам това лице — си каза, — виждал съм го, макар че обикновено ми се показваше с черна копринена маска. Човекът, който се качва при мен, е полковник Анри. Главата си отрязвам, ако не е той!