След това старият престъпник се спусна към рова и се готвеше да скочи във водата, когато чу зад себе си шума от сгъването на стълбата. Хвърли изпитателен поглед към водата и след това погледна надясно, където изпъкваха фигурите на приближаващия се караул. Беше крайно време. Трябваше да скочи. Той се сви. Обхвана го странно предчувствие, което се случва всекиму, когато е в опасност, и се обърна, за да види още веднъж Анри. Но това, което видя, го смути и парализира за момент. Анри, приятелят му Анри, който му беше помогнал да избяга, сега се целеше в него.
— Предай се, разбойнико! — викаше силно Анри. — Стой, повтарям, стой, стой!
Но преди Председателя да отговори, Анри натисна спусъка. Гръм и светване прорязаха нощта и… фигурата на Председателя беше изчезнала. Глухото плискане на водата показа, че нещастникът беше паднал в нея. Анри дочака смяната с пушка на рамо. Той беше изпълнил задължението си, беше извикал на беглеца три пъти „стой“ и след това беше стрелял… Всичко беше точно по предписание…
След няколко минути се появи ефрейторът с шестима войници от новата смяна.
— Вие ли стреляхте? — попита ефрейторът.
— Тъй вярно, господин ефрейтор!
— Уверен ли сте, че сте го улучили?
— Да, господин ефрейтор! Видях го, като се преметна с главата надолу. Дори и леко ранен да е, непременно ще се удави.
— Добре, вие изпълнихте дълга си. Ще съобщя веднага на директора на затвора за случилото се, а сега ще бъдете сменен.
Анри се върна с другите войници в дежурната стаичка.
Всичко това стана, разбира се, със знанието на ефрейтора, който знаеше, че трябва да мълчи, защото висшите му началници така му бяха заповядали.
Анри побърза да си отиде. След четвърт час покрай зида се раздвижиха неколцина души с фенери, които претърсиха рова, доколкото обстоятелствата позволяваха това. Трябваше да се намери поне трупът на беглеца. Но всички усили бяха напразни. Не можаха да открият Председателя нито жив, нито мъртъв. Навярно водата беше завлякла трупа му през канала в самата Сена.
В това време управлението на затвора направи необходимото, за да установи кой е избягалият. Всички килии бяха отворени и прегледани. При тази ревизия направиха странно откритие. Килията на четвъртия етаж, в която беше затворен Председателя, намериха празна. Значи той беше беглеца, когото застреля един верен на дълга си войник. Откриха разбитата желязна решетка, намериха шишенцето с разяждащата течност, пилата и свредела, видяха и това, че престъпникът беше пробил дупка в пода на килията си. Тази дупка, достатъчно голяма, за да провре човек ръката си през нея, озадачи директора на затвора и го наведе на мисълта, че бягството на Председателя е във връзка с майор Естерхази, който обитаваше намиращата се под него килия.
Отвориха и долната врата. Тук ги очакваше голяма изненада. Отначало не можаха да видят майора и се изплашиха много, защото помислиха, че и той е избягал. Но след малко различиха вцепенения, наглед безжизнен труп на Естерхази, който лежеше проснат до леглото. Чертите му бяха разкривени, а в студената си ръка държеше лист хартия, изписан със ситен почерк.
Извикаха лекаря на затвора. Щом дойде и прегледа черния майор, той заяви, че потърпевшият е още жив, но е отровен и положението му е почти безнадеждно.
Но как е могъл да бъде отровен? Това беше загадка за директора на затвора, пък и лекарят не можеше да го обясни. После случайно вдигна писмото, което беше паднало от ръката на Естерхази. Разгледа го, като го държеше далеч от себе си, и каза със сигурност:
— Това писмо е отровно. Естерхази, при опита си да прочете това ситно написано писмо, е вдишал миризмата на силната отрова, с която е напоено, и замаян е паднал на земята. Чудно е, че отровата не го е умъртвила, защото тя е една от най-силните и най-опасните, които науката познава. Това писмо трябва да се изгори веднага, за да не причини повече пакости.
И действително, писмото биде изгорено още същата нощ. Едва след двадесет и четири часа Естерхази дойде на себе си. Попитаха го, как е получил писмото, но той не отговори. Странна, зловеща усмивка заигра по лицето му, когато му зададоха този въпрос. Той знаеше кой му беше изпратил отровното писмо и кой желаеше да го премахне, ала не смееше да го назове. Решил бе да отложи разплатата за по-удобни времена. Черният майор не забравяше никога да плати подобни дългове — дълговете на омразата и отмъщението.
40.
Клотилда Боазльо и Маврус Ленски, които успяха, въпреки всички пречки и опасности, да избягат от заведението на доктор Дюбоа, не можеха да останат в Париж. Те знаеха, че това е твърде опасно за тях. Познаваха силата и влиянието на Боазльо и очакваха, че той ще направи всичко, за да ги открие. След като прекараха първата нощ под чуждо име в един скромен хотел, те след дълго обсъждане решиха, колкото може по-скоро да се махнат от Париж. Избраха Лондон за място на бъдещото си пребиваване. Оттам Клотилда искаше да даде показания против офицерите от Генералния щаб и да заплаши с разкрития Боазльо, ако не изпълни нейните условия.