А какви бяха те?
Клотилда беше страстна натура. От гледна точка на морала, разбира се, че можеше да се критикува поддържането зад гърба на мъжа й на интимни връзки с Маврус Ленски. Всяка целувка, всяка прегръдка, с която даряваше своя любовник, беше грях, защото с това нарушаваше верността си към генерал Боазльо. Вярност, в която му се беше заклела пред олтара. Но има човешки съдби, които не могат да се вместят в общата мярка, за които не бива да се съди от гледна точка на общоприетия делничен морал.
Клотилда беше буквално продадена от майка си на генерал Боазльо, когото не обичаше. Тази сделка беше станала в Монте-Карло при игралната маса. Руската аристократка беше достатъчно безсъвестна да продаде щастието на своето дете за един портфейл банкноти. Дъщерята се беше пожертвала, за да спаси майката от пълно разорение, за да й даде възможност да продължава да играе. Тя, която още тогава обичаше талантливия художник Маврус Ленски, преди брака си с Боазльо беше заявила на бъдещия си съпруг, че не го обича, че е подарила вече сърцето си на друг. Може ли Боазльо да очаква вярност от тази жена? Може би щеше да му остане вярна и щеше да запази неопетнена женската си чест и достойнство, ако той се беше постарал да спечели сърцето и с внимание, тактичност и нежност. Но генералът постъпи тъкмо обратно. Щом Боазльо се почувства господар, веднага реши да използва своите съпружески права. Изискваше от Клотилда същата страстна любов, каквато сам питаеше към нея, но която не можеше да се зароди в нейното сърце толкова бързо. Тъй като тя открито му показа в първите дни студенината си и отвращението си от неговите целувки и прегръдки, Боазльо стана груб и започна да се позовава на придобитото си чрез женитбата право. Затова скоро Клотилда започна да дава на генерала каквото беше негово, а на любимия художник — каквото му се полагаше. Не извиняваме Клотилда, но все пак трябва да признаем, че не порочността, а обстоятелствата я тласнаха по пътя на греха. Тъкмо затова в сърцето й се беше запазила истинска женска свенливост и сега, когато за пръв път в живота си прекара под един покрив с любимия си цяла нощ, тя почувства, че не би могла да живее с него просто като негова любовница. Искаше да му стане съпруга, но това беше възможно само ако генералът се съгласеше на развод. Клотилда се закле, че ще го принуди. Тя имаше отлично средство за това — достатъчно беше да го заплаши от Лондон, че ще разкрие тайната на забулената дама, ако й направи спънки.
Затова Клотилда убеди любовника си да напуснат, колкото е възможно по-бързо Париж.
А Маврус би отишъл накрай света, ако тя пожелаеше това.
Ала за пътуването и за настаняването им в Лондон трябваха средства. Маврус не беше свикнал да пести, той винаги беше получавал за своите картини големи суми, които бързо и лесно разпиляваше. Сега трябваше преди всичко да се снабди с пари. За тази цел той веднага след закуската с Клотилда отиде при един познат търговец на картини и се ангажира да му нарисува хубав женски портрет, за което получи аванс от десет хиляди франка.
— Аз ще те рисувам, сладка моя Клотилда! — прегърна я Маврус, като й показа парите, които беше получил. — Отсега нататък ще рисувам само теб. Ще покажа на света твоята красота в най-разнообразни положения и пози и тези картини ще ме направят истински знаменит.
— И нали — промълви Клотилда тихо и умолително — ще се откажеш от твоите странни идеи, които никога не съм могла да разбера? Ще се откажеш от твоята любов към трупове и ще рисуваш истинския буен живот, който кипи в мене и който ти принадлежи напълно.
— Обещавам ти! — закле се Маврус, като й стисна ръка. Но тя не забеляза, че в този момент на устните му заигра мрачна усмивка, която би смутила жената.
Странната идея, с която Маврус Ленски беше живял толкова дълго — да нарисува мъртвата Венера, беше дълбоко заседнала в същността му. Тя се беше превърнала в идея-фикс. Може би, любовта щеше да го излекува, любовта, която не рядко беше прогонвала сянката на лудостта. Може би, тя щеше да оздрави болна та душа на Маврус Ленски и да го накара да забрави страхотното си желание!
Същия ден вечерта, художникът и спътницата му напуснаха Париж и отпътуваха за Лондон. Това беше разумно, защото по техните следи бяха тръгнали вече шпионите на Боазльо. Пати дьо Клам и Анри също се заеха да ги търсят. Нали тези трима мъже бяха застрашени от разкритията, с които Клотилда беше заплашила своя съпруг…