В Лондон Маврус Ленски нае една прекрасна малка вила срещу Хайд парк. Те нарочно избраха малко жилище, защото не искаха да държат прислуга. Мечтаеха да живеят усамотени. Бяха ангажирали само една стара жена, която живееше наблизо, за да им чисти стаите и да прави най-необходимите покупки. С цялата останала къщна работа се зае Клотилда, която беше най-милата домакиня, каквато може да си представи човек. Тя създаде за любимия си един земен рай, а Маврус й се отплащаше за това с вярна предана любов и неизчерпаема нежност. Същевременно той трескаво работеше. Най-напред трябваше да довърши картината, за която беше получил парите от парижкия търговец на картини. Бързаше да се освободи от това задължение, затова не се щадеше, денем и нощем. Нарисува Клотилда в скромна домашна дреха и след като завърши картината, сам призна, че тя е едно от най-хубавите му платна.
Изпрати я в Париж и търговецът му писа, че е възхитен и желае скоро да получи и друга, със същия модел. Търговецът съветваше художника да го изобрази като целомъдрена Сузана, която влиза в банята. За тази картина парижкият търговец му предлагаше петдесет хиляди франка. Маврус Ленски се възхити от идеята. Да, той беше съгласен да нарисува любимата си Клотилда в момента, в който се кани да потопи във водата красивото си тяло. Щеше да го облече в бяла роба, но зрителят трябваше да получи впечатление, че в следната секунда тя ще се свлече и пред възхитения му поглед ще блесне с неповторимостта си женско тяло, достойно да съперничи с Венера.
След дълги колебания Клотилда се съгласи да позира за тази картина. Наложи се Маврус да вложи цялото си умение, за да надвие нейната свенливост. Трябваше да й докаже, че красотата е длъжна да служи на изкуството. Тялото не може да има по-висша задача дори и след смъртта си, когато вече отдавна е напуснато от духа, освен да омайва погледите на бъдещите поколения. Клотилда отстъпи пред желанието му. Тя се утешаваше с мисълта, че никой няма да знае кой е служил за модел на Сузана.
Маврус Ленски отново заработи трескаво и отново почти престана да пие и да се храни. Затвори се в себе си и пак създаде картина, която трябваше да възхити всеки зрител.
Обаче художникът стана блед и нервен и Клотилда загрижено забеляза, че той, когато остане сам, разговаря със себе си и очите му придобиват странен израз, който по-рано често беше виждала у него, но който, откакто бяха заживели заедно, беше почти изчезнал. Този израз на очите му я плашеше.
Клотилда още не беше изпълнила намерението си да пише на съпруга си, за да му иска развод. Тя предпочиташе засега да не издава къде живее с Маврус и отлагаше от ден на ден написването на писмото, тъй като инстинктивно се боеше да не издаде на Боазльо мястото на пребиваването си. Страхуваше се за щастието си, трепереше при мисълта, че генералът може да я раздели от любимия й. Смяташе, че докато сама не се издаде, няма опасност Боазльо да научи къде се е скрила. Тя и Маврус бяха съвършено непознати в този град, а парижкият търговец на картини не знаеше, че Маврус живее в Лондон заедно с любовницата си.
Когато картината беше готова, художникът не можеше да се раздели с нея. Веднъж Клотилда го изненада, когато той прегръщаше с двете си ръце платното и целуваше нарисуваните устни на Сузана. Усмихната, тя застана зад него и го притегли с две ръце към себе си:
— Глупчо, защо целуваш студените бои, когато имаш топлите устни на твоята истинска Сузана?
Маврус я прегърна.
— Какво ще ме посъветваш? — попита напрегнато той. — Да изпратя ли картината на търговеца в Париж? Тя е твърде хубава за глупавата, нищо не разбираща публика. Пък съм и малко ревнив — излагам пред хората твоите прелести. Бих желал да я запазя за мен. Чувствам я като книга, в която съм открил особено красиви тайни, но която после изгарям, за да не я чете някой друг.
— Да не искаш да ме унищожиш, защото ме обичаш? — усмихна се игриво Клотилда.
Маврус Ленски я погледна със странен израз в очите.
— Всъщност човек би трябвало да унищожава това, което обича — промълви той. — Най-напред да му се наслаждаваш и след това да го унищожи. По такъв начин човек би бил сигурен, че поне веднъж в живота си е използвал сам една наслада.
— Но, ако умра — изгледа го с усмивка Клотилда, която все още се опитваше да придаде шеговит характер на разговора, — ти няма да имаш вече никаква Клотилда. Какво ще правиш тогава без мен?