Тръпки минаха по тялото на мъжа, бледото му лице се изчерви от вълнение.
— Ако беше мъртва — стана несигурен гласът му, а погледът му потъмня, — тогава бих те рисувал, рисувал и бих създал моето най-хубаво произведение!
Клотилда се облегна на един стол, за да не припадне. Значи старата идея все още живееше в душата на любимия човек, значи, той все още беше обладан от своята мания… Тя не отговори нищо — не искаше да го дразни. Замълча, но след няколко дни картината беше изпратена в Париж. Почти веднага пристигна от парижкия търговец чек за петдесет хиляди франка, платим в Английската банка. Тъй като Маврус Ленски по принцип не се занимаваше с парични въпроси, пък и му липсваше и разбиране за тях, той помоли Клотилда да отиде и да изтегли сумата. След като задържи известна част от нея, да внесе другата на свое име в същата банка.
И тъй, една сутрин Клотилда се облече по-внимателно от друг път и след като се сбогува нежно с Маврус излезе от къщи. От няколко седмици насам това беше първото й излизане за по-дълго време. Действително, тя беше правила кратки разходки из Хайд парк, но той беше съвсем близо до тяхното жилище. Сега трябваше да отиде в Сити, търговския квартал на Лондон, докъдето имаше поне час път. Маврус я беше помолил да вземе файтон, но като излезе на хубавото слънце и свежия зимен въздух, на Клотилда й стана приятно и реши да отиде пешком. Скъпоценният чек беше скрила в малка чантичка, прикачена по английски обичай на колана й.
Едва беше изминала няколко пресечки, когато забеляза, че някой я следи. След нея неотстъпно вървеше млад, много красив мъж. Тя го познаваше, макар че не беше разменила нито дума с него. Живееше в съседната вила, беше богат и благороден човек и се казваше лорд Мартимър Лоуел. Дали случайно или преднамерено, но тя почти винаги, при всяка своя разходка, го срещаше в Хайд парк. Тогава мечтателните сини очи на лорда я гледаха някак странно, сякаш изпълнени със съчувствие. Тя не придаваше особено значение на тези случайни срещи. Лордът винаги беше спазвал границите на джентълменската учтивост и държанието му беше безукорно, тъй че Клотилда нямаше никакви основания да се чувства обидена.
Днес обаче лордът, като че ли беше променил тактиката си. Той я преследваше толкова упорито, че Клотилда ясно забеляза неговите намерения. Очевидно искаше да я принуди да разговаря с него, но тя беше решила да избегне това на всяка цена. Познаваше отлично Маврус и знаеше, че ревността му няма граници и ако научи, че е разговаряла по пътя с някакъв млад мъж, щеше да побеснее от гняв, а в гнева си беше способен на всичко. Тя кривна в една странична улица с надежда, че лордът ще продължи пътя си по главната улица. Излъга се. Мъжът я последва. Нещо повече, той ускори крачките си и скоро се изравни с нея. С грациозно движение свали шапка и поздрави.
— Госпожо — каза той, — моля ви настойчиво да ме изслушате. Във ваш собствен интерес е.
— А аз, господине — отвърна Клотилда, като се изправи гордо, — се отказвам от тази чест. Предполагам, че сте се припознали и сте ме сметнали за някоя своя позната. И тъй, заявявам ви, че не ви познавам и не желая да се запознавам с вас.
При тези думи лека червенина обля бузите й и я направи още по-привлекателна. Малките златочервени къдри заобикаляха едно рядко красиво и миловидно лице.
Не изглеждаше, че лордът е склонен да се откаже от намерението си. Когато Клотилда продължи пътя си, той тръгна редом с нея.
— Госпожо — отново заговори той, — моето държание навярно ви се вижда странно и вие, може би, няма да ми повярвате, че принадлежа към най-висшата аристокрация на тази страна, тъй като, признавам, начинът, по който постъпих, за да се доближа до вас, не подобава на един човек от моя ранг и положение. Но нямах никаква друга възможност да говоря с вас, а трябва да ви говоря, трябва да ви опазя.
— Да ме предпазите?
Тези думи се забиха като острие в сърцето на Клотилда. Тя спря и погледна лорда учудено с големите си очи. Той продължи:
— Аз съм лорд Мортимър Лоуел и къщата ми се намира срещу вашата, тъй че често съм имал удоволствието да ви виждам от прозореца. Но аз виждам и съпруга ви, или поне човека, когото смятам за ваш съпруг. Госпожо, смятам за свой дълг, не само като човек, но и като лекар, да ви обърна внимание върху едно обстоятелство, което, може би, не сте забелязала. Следвал съм медицина за удоволствие и мисля, че не се лъжа, госпожо. Вие живеете с един луд човек!
Клотилда се разтрепера и за малко да припадне от силната уплаха. Тя се облегна на стената. Лордът я подкрепи леко с едната си ръка, която потрепери при докосването си до меката топла ръка на красивата жена.