Сега всичко това можеше изведнъж да пропадне и причината щеше да бъде собствената му съпруга, жената, която беше обичал повече от всичко и която в дълбочината на душата си все още обичаше. Когато тези мисли налегнаха генерал Боазльо, му се струваше, че ще полудее.
В такова настроение той седеше един ден в кабинета си, след като беше обядвал сам. Съобщиха му за пристигането на полковник Анри. Боазльо с удоволствие би го върнал, обаче не смееше да бъде неучтив с него, защото Анри твърде добре знаеше тайните му.
Анри влезе усмихнат и се поклони дълбоко на своя началник. Генералът мълчаливо му посочи стол и му предложи цигара.
— Ако искате да ми направите удоволствие, драги Анри, започна Боазльо, — нека говорим днес за обикновени работи. Не ми споменавайте името на Драйфус и оставете настрана всички разговори за положението на Франция и за нашите собствени дела. Толкова съм уморен, че дори Драйфус да пристигнеше от Дяволския остров, пак не бих помръднал пръст, за да потърся, или да дам някакви нареждания.
— Това не е добре, екселенц — отговори Анри със сдържана усмивка, — защото в момента, в който Драйфус стъпи в Париж, за нас, т.е. за вас, мене, Пати дьо Клам и нещастния Естерхази, който и без това е вече арестуван, не остава нищо друго, освен да се самоубием.
Анри се изсмя, като че ли беше направил сполучлива шега, като наблюдаваше влиянието, което думите му произведоха върху Боазльо, който се мъчеше да изглежда равнодушен.
— Нямам от какво да се боя — каза той.
— Разбира се, екселенц! — потвърди Анри. — Аз ще си позволя, обаче, само да ви напомня, че поискахте и получихте от Парламента кредит от един милион и двеста хиляди франка под предлог, че всички наши военни съоръжения трябва да бъдат променени, защото един предател ги е издал на нашите неприятели. Такъв предател, разбира се, не съществуваше, пък и нищо не беше издадено. Както и да е, ние намерихме предател, избрахме Драйфус, защото имахме основание да го мразим, и съумяхме да наредим работата така, че той и до днес да гние на Дяволския остров. Единия милион прибрахте вие, господин генерал, а двестате хиляди поделихте между вашите верни помощници. Цялата работа би била чудесна, ако в нашата сметка не беше се появила една-единствена грешка — верността на една жена. Ние не допускахме, че съпругата на Алфред Драйфус ще бъде толкова непоколебимо уверена в невинността на мъжа си и че тя ще обърне света, за да докаже тази невинност. Въобразихме си, че тази жена ще се утеши бързо с друг мъж. Съпругът й е толкова далече, малко ли жени в Париж, чиито мъже са много по-близо, се утешават с нови връзки.
— Защо ми разказвате всичко това, Анри? — прекъсна го ядосано генералът.
— За да ви стане ясно, генерале, че няма нищо по-опасно от жените и че вие поставихте себе си и нас в едно много опасно положение, като направихте жена си своя неприятелка.
Боазльо стана и втренчи враждебен поглед в Анри.
— Какво знаете за жена ми? — попита глухо той. — Тя е мъртва за мене и никога вече няма да пресече пътя ми.
— Но не, тя е жива — също стана Анри. — Сега живее с друг и навярно чака удобен момент, за да започне борбата срещу нас.
Боазльо викна несъзнателно, скочи върху Анри и го хвана за раменете.
— Жена ми е жива! — потрепера гласът му. — Къде е тя? Какво знаете за Клотилда?
Анри отвори вратата и направи знак на някого. Двама слуги на генерала внесоха нещо голямо, увито в платно, и го подпряха до стената, след което излязоха.
— Какво значи това? — попита Боазльо.
— Отговорът на вашия въпрос, генерале — усмихна се тържествуващ Анри. — Погледнете!
Той дръпна платното и се оттегли настрана. Пред очите на генерала се показа картина, представляваща целомъдрената Сузана, когато влиза в банята.
Генералът се дръпна назад с широко отворени очи и задъхвайки се, промълви дрезгаво:
— Това е жена ми, Клотилда!
— Тя е — потвърди Анри.
— Откъде имате тази картина? — попита Боазльо, след като се посъвзе малко.
— Принадлежи на един търговец на картини — съобщи Анри. — Той ми я зае за няколко часа, защото му обещах да я покажа на един любител, който би заплатил за нея исканите сто хиляди франка!
— Сто хиляди франка? — изсмя се горчиво Боазльо. — Трябва да е много знаменит художникът, който е нарисувал тази картина, за да иска търговецът такава баснословна сума за нея.
— Вие познавате художника — натърти Анри. — Той се казва Маврус Ленски.
— Маврус Ленски! — възкликна генералът. — Значи тя му е позирала!
— Тя е негова любовница и живее с него в една елегантна лондонска вила. Разпитах и търговецът ми съобщи всичко, което знае за Маврус Ленски.