Клотилда толкова се изплаши, че се хвана за паравана, за да не падне. Това неестествено повишено самочувствие не беше ли знак на начеваща лудост? Да, тя знаеше, че мнозина луди си въобразяват, че могат да местят планини, да вдигат земното кълбо, докато един ден тази привидна сила угасне и отстъпи място на ужасяваща слабост. Тогава нещастниците изпадат в тъпота, в идиотизъм.
— Моля те, Клотилда! — сепна я художникът. — Почакай така още малко. Само още един час. Позата ти е толкова хубава, че искам добре да я схвана и предам.
В същия миг звънецът иззвъня. Маврус Ленски и Клотилда се спогледаха. Те не очакваха нито гости, нито писмо. Звънецът им не беше се обаждал много седмици.
Кой ли звънеше, кой ли искаше да влезе при тях?
Клотилда бързо се вмъкна в съседната стая, тя не би желала за нищо на света да я види чужд човек в това облекло. Маврус излезе от ателието и отиде да отвори вратата.
Пред него стоеше елегантно облечен, малко прегърбен възрастен господин със сива брада. Той свали цилиндъра си и се възползва от поканата на Маврус да влезе вътре.
— Имам честта да говоря със знаменития художник Маврус Ленски, нали? — каза гостът с тон, който издаваше радостта му. — Значи, най-сетне успях да видя с очите си големия художник на нашето време. Най-сетне успях да го намеря…
— Кой ви даде моя адрес? — попита мрачно Маврус, без да обръща внимание на ласкателството.
— Търговецът на картини Бижарден от „Булеварда на италианците“ в Париж — отговори гостът. — Той доста се колеба, преди да ми го даде и се съгласи, едва когато му казах, че имам намерение да поръчам при вас скъпа картина.
— Тази поръчка можехте да направите посредством Бижарден — отговори Маврус, като посочи едно кресло до камината.
— Действително, можех да постъпя така — съгласи се гостът, — но предпочитах да ви видя лично, защото картината, която искам да поръчам, е малко по-особена. Преди всичко, позволете ми да се представя. Името ми е Питурини, директор на картинната галерия при Ватикана в Рим. Както знаете, вече имаме няколко по-малки ваши произведения, обаче поръчката, която сега искаме да направим, ще ви донесе не само богатство, но и ще ви осигури, тъй да се каже безсмъртна слава.
Маврус Ленски седна срещу госта до камината. Лицето му доби вече по-друг израз. Личеше си, че все пак Питурини със своите комплименти и големи обещания го беше спечелил.
Малкият гърбав италианец се огледа предпазливо в стаята.
— Сами ли сме, сеньор Ленски? — попита той. — Не може ли някой да подслушва?
— Сами сме! — отговори художникът.
— Добре тогава, ще ви кажа каква картина искаме от вас. Знаете, че във Ватикана има много картини от бележити майстори, които представляват каещата се Магдалена. Ала всички те представляват Магдалена, хубавата грешница, или в момента на разкаянието, или в позата на озарението, което неочаквано я обзема. Ние, обаче, искаме Магдалена такава, каквато никой художник досега не я е нарисувал. Ние искаме каещата се Магдалена на смъртното й легло.
Ленски трепна, погледът му стана плах, изведнъж започна да отбягва знатния посетител, който оживено продължи:
— Представете си, сеньор Ленски, какъв ефект би имала такава една картина! Магдалена с всичката си прелест и красота простряна мъртва в подножието на кръста, на който е разпнат Спасителят! Смъртта може би я е изненадала по време на молитва. По лицето й се чете блаженство, по устните й играе усмивка, сякаш хубав сън е озарил мъртвата. Блаженият сън на щастието, което тя не може да изпита приживе. Небесните и земните радости са изписани заедно върху това мъртво лице. Какъв ефект, какъв потресаващ ефект, който обаче може да бъде постигнат само ако лицето на Магдалена е вече докоснато от крилете на смъртта.
Маврус Ленски скочи. Чертите на бледото му лице бяха разкривени, в очите му блеснаха пламъците на безумието.
— Кой си ти, човече? — извика страстно той. — Кой си ти, който насаждаш тази мисъл в душата ми? Не знаеш ли, че това е равносилно да хвърлиш запалена главня в буре с барут, масло в кипящ огнен котел. Не знаеш ли, че пламъците ще избухнат и ще предизвикат страшен пожар? Да, замисълът на тази картина е велик и красив, достоен да бъде изпълнен от моята четка. Да, мъртвата Магдалена, мъртвата грешница, която сънува съня на живота! Ха, това е идеята, която отдавна ми се мярка в съзнанието. Струваше ми се, че мога да я уловя, да я хвана, но щом простирах ръце да я задържа, тя ми се изплъзваше. Аз я гонех през безсънните нощи, но не можех да я настигна. Обещавах й кръвта на сърцето си, обещавах й безсмъртието на душата си, ако ми се остави да я хвана и да я задържа, макар и само за няколко часа, докато я превъплътя на платното, но тя изчезваше в бледата утринна зора и се връщаше чак през следващата нощ, когато бивах сам и с горящи очи, треперещи ръце и с бурно туптящо сърце се навеждах над леглото на хубавата жена, която е моята Магдалена.