Тънките устни на гърбавия Питурини се разтегнаха в доволна усмивка. Може би страстните движения, безумните думи на художника го бяха изплашили? Не, тъкмо обратно, той като че ли беше доволен, като че ли очакваше това, надяваше се на него.
— Значи, приемате да нарисувате Магдалена? — попита той.
— Да, ще я нарисувам! — извика тържествуващ Маврус Ленски, но в следния момент се изплаши и посочи вратата с поглед, който изразяваше страх и ужас. — Тихо! — пошепна той. — Тя не бива да чуе, не бива нищо да знае, иначе всичко е загубено!
— Кой? — попита Питурини, като стана. — За кого говорите!
Имаше нещо дебнещо в тона и движенията на този мним италианец, нещо, което напомняше грабливите диви зверове. Художникът хвана треперещ ръката на гърбавия си посетител и го притегли към себе си.
— За кого говоря ли? — глухо простена той. — За кого освен за нея, за Магдалена, която скоро ще стане мъртвата Магдалена!
— Ах, вие говорите за някой модел!
— Да, за един модел! — изрече пресипнало Маврус Ленски. — Имам модел за тази картина, сеньор Питурини, какъвто никой художник досега не е имал! О, тя е хубава! Когато ръцете й ме прегръщат, когато гърдите й се притискат до моите, когато по устните й заиграе усмивката на чувствени желания, тогава тя е същата Магдалена, способна да съблазни и най-целомъдрения мъж… само че…
— Само че, какво?— попита Питурини и зелените му очи блеснаха с дебнещо очакване.
— Само че тя е още жива — заключи зловещият художник своята реч, а след това започна да се смее, смее… докато падна изтощен върху едно кресло.
Италианецът почака, докато се съвземе.
— Кога ще започнете картина? — запита гостът. Художникът гледаше втренчено пред себе си.
— Още тази нощ! — отговори след известно време той, като че ли се събуждаше от тежък сън.
Гърбавият Питурини се приближи до креслото, в което седеше наведен Маврус Ленски и му пошепна на ухото:
— Още тази нощ ли? Ще имате ли дотогава модела си и ще бъде ли той такъв, какъвто ви трябва?
— Да… ще бъде!
— Желаете ли капаро за картината? Художникът направи отрицателно движение.
— Когато картината бъде готова — отговори той, — всички богатства на Ватикана не ще стигнат, за да я откупят. Оригиналът ще остане у мен, а вие ще получите само едно добро копие.
— И на това съм съгласен — заяви Питурини. — Само едно ви напомням: лицето на мъртвата Магдалена трябва да има вярно изражение. Величието на смъртта трябва да лежи върху него. Не забравяйте това, Маврус Ленски!
Преди художникът да успее да отговори, Питурини вече беше излязъл. Той остави след себе си един нещастен човек, един човек, в чиято душа беше разпалил пламъка на безумието, един човек, чието сърце се мяташе в съмнение и мъка.
— Аз я обичам! — възкликна Маврус Ленски. — Аз я обичам и знам, че без нея не мога да живея, но голямото, великото изкуство иска от мен да я пожертвам!
Клотилда трябва да умре! Трябва да я убия, за да имам истински модел за моята умираща Магдалена! Ах, колко хубава ще бъде тя, когато смъртта прегърне тялото й, в мига, когато очите й помътняват, а по бледите й устни заиграе последната усмивка, скръбната усмивка, с която човек се прощава с живота!…
Лудият се изправи. Тънките му бели пръсти преминаха като гребен през черната му къдрава коса. Погледът му беше плах и неспокоен.
— А сега — каза си той с ужасна усмивка, сякаш се гордееше с мисълта, която го занимаваше, — сега ще трябва да играя комедия… тя не трябва да разбере намеренията ми, до тази нощ… Кръст имам в ателието си. Ще я помоля само за опит да се просне в подножието му и когато…
Маврус Ленски бръкна в пазвата си, където в таен джоб криеше кама. Огледа я внимателно, след това отскубна един косъм от главата си и се опита да го среже.
— Не искам много да страда — пошепна той, — не искам да я мъча, аз я обичам. Ще гледам смъртта да дойде бързо и безболезнено, като изненада! Тогава и чертите й няма да се променят, на устните й ще остане същата усмивка, която винаги ме е възхищавала и която толкова обичам.
Художникът внезапно започна да плаче, ръцете му затрепериха от вътрешна борба. Най-сетне той се съвзе и още веднъж опита острието на камата. Опитът не излезе сполучлив, камата не можа да разреже косъма.
— Ще трябва да ми я наточат — си каза Маврус, — и то още сега. В една от близките улици видях беден точилар, който стоеше пред къщата си и усърдно въртеше точилото. Ще му дам една жълтица, но ще трябва добре да свърши работата си.