Ленски трепна. Той чу стъпките на Клотилда и бързо скри камата в тайния джоб на дрехата си. Не се излъга. На вратата на гостната се почука и жената запита с нежния си топъл глас дали е сам, тъй като бе видяла, че господинът, който го посетил, се качил във файтон и заминал.
Маврус прекара ръката през лицето си, като че искаше да заличи от него страшното решение.
След това отвори вратата и Клотилда влезе.
— Какво ти е, Маврус — възкликна тя, като забеляза необикновения пламък в очите и дълбоките бръчки по челото, които никаква преструвка не можеше да заличи. — Ти си възбуден, развълнуван, ръката ти трепери.
Художникът се помъчи да се усмихне.
— Действително, скъпа моя Клотилда — отговори той. — Малко повече съм възбуден, но то е от радост. И ти ще се зарадваш, ако ти кажа, какво ми се случи.
Той я заведе до дивана и я накара да седне до него.
— Представи си, мила моя — продължи той, — каква чест ми оказаха. Директорът на картинната галерия при Ватикана, известен познавач и много влиятелен човек, ме посети и ми поръча от страна на папата една картина. Аз сам ще определя цената й и те ще платят колкото поискам. Но не са парите, които ме радват, а рядката чест. Не всеки художник може да се похвали, че е бил удостоен с такова внимание.
Клотилда прегърна любимия си, целуна го по устните, по челото, по бузите и каза просто:
— Аз се гордея с теб, Маврус!
— Този ден е щастлив за нас, Клотилда — продължи художникът, — и аз искам да го отпразнуваме. Виж, досега съм те държал затворена като затворница, скъпа моя съпруго. Повярвай ми, отсега нататък ще бъде друго. Ще те въведа в обществото, там ще се възхищават от твоята красота и аз няма да ревнувам. Обещавам ти, дори ще се радвам, когато се прекланят пред моята хубава жена. Знам, че си ми вярна, но няма да принадлежиш никому другиму освен на мен…
Последните думи той подчерта някак си особено. Това, както и неочакваната твърде рязка промяна у Маврус, трябваше да озадачи Клотилда. Но тя твърде много се радваше на неговото решение да се откаже от самотния живот и да заживее като всички други хора, и това я заслепи. Не подозираше, че у художника се проявяваше хитростта на безумието, че той с тази мекота, с това желание да й угоди, искаше да приспи нейната мнителност, за да може по-спокойно да пристъпи към изпълнението на замислената безумна постъпка.
— Искам още тази вечер да започнем новия си живот — извика Маврус с добре изиграна любезност. — Иди се облечи, мила Клотилда, ще се поразходим с файтон, ще обядваме след това в елегантен ресторант, а вечерта ще те заведа на опера. Какво ще кажеш, съкровище мое, харесва ли ти тази програма!
— Щастлива съм — отвърна Клотилда, — не толкова заради удоволствията, които ще получа, колкото заради това, че твоята жизнерадост разсейва някои мои съмнения, които напоследък доста ме тревожат.
Тя побърза да отиде в стаята и след половин час се върна при художника блестяща, облечена в тоалет, с който още по-силно да изпъква красотата й. И Маврус се беше преоблякъл. С безукорния си черен костюм и лъскавия цилиндър на главата, той беше един елегантен кавалер.
След разходката, художникът заведе Клотилда в хотел „Роял“, където им сервираха отличен обяд. Клотилда привлече всички мъжки погледи. Никога по-рано Маврус не е бил по-любезен, по-забавен, по-мил. Те дълго се смяха, разговаряха, пиха шампанско и не усетиха как мина времето.
— А сега, ще си отидеш с файтона вкъщи, съкровище мое — помоли Маврус, — а пък аз ще се отбия за малко във френския клуб. По-рано бях редовен посетител там, но не се съмнявам, че и днес ще се радват да ме приемат. Нали, мила Клотилда, не ми се сърдиш, че днес за пръв път след толкова време ще те оставя за един час сама?
— Аз съм щастлива, че ти отново намираш удоволствие в срещата с хора.
Маврус я заведе до един файтон и я изпрати вкъщи. Ала той не отиде във френския клуб. Бавно закрачи из лондонските улици. От лицето му беше изчезнала всяка следа от жизнерадост, погледът му стана мрачен и неподвижен. Загърна се по-добре в палтото си. Не беше студено, но трепереше. Художникът не забеляза, че от момента, когато помогна на Клотилда да се качи във файтона и остана сам, един висок мъж тръгна след него. Той вървеше по стъпките му, сиво-сините му очи го наблюдаваха непрестанно и не го загубваха нито за момент даже и сред най-гъстата тълпа на улицата.
Най-сетне Маврус Ленски застана на ъгъла на една тясна уличка, обитавана от бедни хора. С бърз поглед провери дали това е търсената уличка и влезе в нея. Сянката му продължаваше да го следи. Пред вратата на една сиромашка къща седеше стар, прегърбен човек. Той въртеше точило и точеше ножове и ножици, които изпълваха малката витрина в предната част на къщата. Художникът се приближи до точиларя.