— Можете ли хубаво да точите, майсторе? — попита го той. — Можете ли така да наточите едно острие, че да разрязва на две косъма?
— Разбира се — отговори точиларят, като спря за момент точилото и вдигна голобрадото си лице към непознатия. — Всеки бръснач, който мине през моята ръка, става толкова остър.
— Не се касае за бръснач, а за кама.
— Ножът си е нож — отговори точиларят, като сви рамене, — но ако господинът позволява да му дам един съвет, бих казал да не остри толкова камата, защото лесно може да стане нещастие.
— Предстои ми дълъг път — отговори художникът, — в една страна, която не е сигурна като лондонските улици, или по-добре казано, която е също тъй несигурна, като известни части на Лондон, където човек има нужда от остра кама.
— А, думата ви е за Уайтчепъл — изсмя се точиларят. — Да, това е нашият знаменит престъпен квартал. По-добре е човек въобще да не стъпва там…
Художникът извади ножа и го подаде на точиларя. Той разгледа острието, опита еластичността му и каза:
— Това е истинска дамска кама. Хубаво оръжие, само един удар е достатъчен, за да повали завинаги противника.
— Въпреки това искам да я наточите още, особено върха й — помоли Маврус Ленски. — Ще бъде ли готова след час?
— Но тогава би трябвало да оставя настрана всичката си работа.
— Ще ви дам една жълтица — прибави бързо художникът. — Смятам, че тогава можете да отложите другата, работа.
— Добре, довиждане до след един час…
След тези думи Маврус Ленски побърза да се махне, тъй като елегантната му външност беше започнала да привлича вниманието на хората.
Точиларят веднага се залови да изпълни поръчката. Пред него се доближи един висок, добре облечен мъж.
— Много хубаво оръжие точите, майсторе — каза той, — дайте малко да го видя. Няма да ви безпокоя дълго, ала съм голям любител на редките оръжия и не мога да отмина, без да го видя.
Точиларят подаде камата на благородния господин, който я разгледа внимателно и попита:
— Ако ви оставя голяма сума като залог, бихте ли ми заели тази кама до утре сутринта, майсторе. Просто съм възхитен от нея и искам да си поръчам същата.
— Не може, господине — отговори точиларят. — След един час ще дойде собственикът й, за да я вземе. Обещах му да я наточа дотогава.
. — Толкова ли бърза притежателят на тази кама? — попита някак си особено господинът. — Жалко, ще трябва да се откажа от своето желание. Сбогом, майсторе.
Високият господин си тръгна и зави зад ъгъла. Силно развълнуван, той продължи пътя си.
— Лудият дава да му наточат кама — си каза господинът. — Страхувам се трагедията да не избухне още тази нощ. Клотилда, нещастната хубава жена, която се намира във властта на този безумец, не бива да остане без помощ. Може би ще успея да предотвратя нещастието…
Гласът на човека, който каза тези думи, потрепера, а иначе спокойните черти на лицето му изразиха напрежение и безпокойство.
Този мъж беше лорд Мортимър Лоуел.
Маврус Ленски удържа думата си. Не минаха два часа и той се върна при Клотилда, за да я заведе на опера. Играеха „Отело“. Художникът беше взел една ложа и щом Клотилда се появи, всички бинокли се насочиха към нея, а публиката зашепна:
— Каква красива жена! Защо я виждаме за пръв път тук! Тя без съмнение е дама от обществото. Как се казва, къде ли е била досега? Такива въпроси си задаваше висшето лондонско общество, което почти всяка вечер посещаваше операта. Мнозина от присъстващите господа познаваха Маврус Ленски и го назоваха по име, но никой нищо не знаеше за прелестната му спътница. Може би един-единствен човек, елегантен господин в безукорно вечерно облекло, който седеше сам в ложата си, тъкмо срещу Клотилда, би могъл да каже нещо. Французойката го позна веднага и по неспокойното биене на сърцето си разбра, че този човек не й е съвсем безразличен. Лорд Лоуел, който й беше направил тайнственото предупреждение, я гледаше непрекъснато и погледите му накараха бузите й леко да поруменеят. Обаче тя внимаваше да не поглежда често към лорда, защото беше забелязала мрачната сянка по челото на художника.
— Познаваш ли този господин от отсрещната ложа? — попита Маврус с тих, но възбуден глас.
За пръв път в живота си Клотилда излъга.
— Не, не го познавам — каза тя. — Нали знаеш, че не познавам никого в Лондон?