— Намирам, че той те гледа доста нахално — изръмжа Маврус. — Да му мисли! Знам как да те защитавам.
Ръцете му попипаха тайния джоб, в който се намираше току-що наточената кама. За щастие увертюрата започна и чудесната музика накара всички да млъкнат. По време на представлението действието на сцената толкова погълна Клотилда, че тя престана да обръща внимание на лорда и ревността на любовника й затихна. През един от антрактите художникът я заведе в бюфета, за да пият разхладителни напитки.
Изведнъж Клотилда усети, че лордът стои до нея. Той се наведе, уж, за да вдигне падналата си кърпичка и пошепна на ухото й:
— Моля ви, пазете се. Имам много сериозни основания да предполагам, че лудият в най-скоро време ще ви причини зло.
Чашата с лимонада, която Клотилда беше допряла до устните си, падна на земята и се разби. Тя побледня като смъртник, но за щастие, Маврус беше зает с паленето на лулата си и не забеляза нищо. Звънецът иззвъня и публиката се прибра но местата си. Последното действие започна. На сцената се играеше покъртителен случай от човешкия живот. Отело, венецианският Мавър, убива своята мила и невинна Дездемона. Черните му ръце стискат бялата й лебедова шия, той й позволява само да прочете една къса молитва и след това я убива. В театъра се чува тихо хълцане. И Клотилда плаче. Маврус Ленски беше станал от креслото си и беше вторачил пламнали безумни очи в действието на сцената. Убийството го изпълваше със сладострастен възторг. Художникът мислеше за своята умираща Магдалена, блуждаещият му поглед търсеше Клотилда, а ръцете му нервно опипваха скритата кама.
Завесата бавно се спусна. Светлините угаснаха.
— Маврус! — извика Клотилда. — Маврус, какво ти е, сънуваш ли?
Художникът се сепна, сякаш наистина се събуди от сън.
— Нищо — отговори той. — Хубавата музика ме покърти. Да си вървим вкъщи.
Клотилда хвърли бърз поглед към отсрещната ложа. Лоуел стоеше неподвижен, с поглед устремен към бледото лице на Ленски, сякаш искаше да отгатне и най-скритите мисли на този човек. След това Клотилда хвана художника под ръка и излязоха от операта. Предварително ангажираният файтон ги заведе в самотната им вила.
Когато влязоха вътре, Маврус особено грижливо заключи вратата. Клотилда го погледна усмихната и попита:
— Страхуваш се да не ни нападнат крадци ли, мили мой? Заключваш така, като че ли къщата ни е Английската национална банка и в нея се съхраняват богатствата на половината свят.
Маврус се обърна бавно към нея. Лицето му беше бледо.
— Аз имам едно съкровище, което струва много повече от всичкото злато и банкноти, които Английската банка съхранява в своите каси. Това съкровище си ти, Клотилда!
После, като обърна ключа два пъти и дръпна голямото желязно резе, той подаде ръка на любимата си и я заведе нагоре по стълбата.
— Навярно ще изпушиш една цигара в ателието си? — попита Клотилда. — В това време пък аз ще се преоблека и след това ще хапнем нещо студено.
Художникът кимна и Клотилда се прибра в спалнята си. Като влезе, тя запали лампата и отиде при прозореца, за да спусне завесата. Погледът й падна върху съседната вила, която принадлежеше на лорд Лоуел. Всички прозорци бяха тъмни, но на Клотилда се стори, че зад един от тях на втория етаж съзря фигурата на лорда. Той стоеше неподвижен като статуя и наблюдаваше вилата на художника. С треперещи ръце Клотилда спусна завесата.
Тя съблече разкошния си тоалет от морскозелена коприна, който чудесно хармонираше със златночервената й коса, и облече семпла бяла рокля, която беше затворена около шията, плътно прилепваше по стройното й тяло и завършваше с дълъг шлейф. Нямаше никакви украшения, само около кръста се увиваше тясна черна панделка, която Клотилда завърза. След това тя поправи косата си пред огледалото и слезе в ателието. Намери Маврус в добро настроение. Той свиреше на арфа, която майсторски владееше и тихо припяваше. Гласът му звучеше приятно и нежно. Клотилда въздъхна облекчено, като го видя така разположен. Не, той не беше умопомрачен. Нямаше защо да се бои от него. Тя внесе една сребърна табла, върху която беше наредила разни, закуски, а Маврус отвори една бутилка старо испанско вино, наречено „Сълзите на Христос“, и напълни две кристални чаши.
Вечерята мина весело. Никога по-рано Клотилда не беше виждала Маврус толкова жизнен. Само обстоятелството, че пиеше повече от обикновено, пиеше с някакво настървение, сякаш искаше да се напие, да се изтръгне от действителността, учуди Доста Клотилда.
Часът беше един, когато той взе ръцете й, целуна ги и каза:
— Аз мисля, скъпа моя Клотилда, че е време вече да си легнеш. Сънувай хубави сънища.