— А ти? — попита Клотилда. — Няма ли и ти да си легнеш?
— Ще дойда скоро — отговори художникът, — но сега съм още твърде възбуден. Още съм под впечатление на операта. Трябва най-напред да се поуспокоя, затова ще поработя малко и след това на пръсти ще се промъкна при тебе.
Той я прегърна нежно и целуна сочните й устни. Клотилда тръгна към спалнята, но на прага се спря още веднъж и протегна ръце към него:
— Ела бързо, Маврус, не оставяй твоята Клотилда да те чака дълго сама. Страх ме е, като знам, че работиш и че си сам в ателието. До скоро виждане, скъпи приятелю!
Вратата се затвори след нея. Маврус остана сам. Той се изправи пред прозореца и се загледа в тъмната нощ. Вън валеше сняг, сиви облаци покриваха пълната луна. Маврус стоя, може би цял час така неподвижен, потънал в мечти, след това се обърна, отиде тихо на пръсти до вратата на спалнята и се ослуша. Вътре беше тихо и тъмно.
— Тя спи — промърмори художникът, като разроши с ръка косата си. — На работа! Бързо на работа! Тази нощ трябва да се свърши. Да, още тази нощ — продължи той с тих глас, като се върна обратно в ателието си. — Тази нощ ще сложа основния камък на моята слава. Ще нарисувам моята умираща Магдалена. Магдалена, която от опиянението на живота се отпуска в обятията на смъртта.
Той отиде в един ъгъл на ателието, където стоеше висок предмет, обвит в черно платно. Това беше кръст, обикновен, кафяво боядисан кръст, който по нищо не се различаваше от кръстовете на разпятията, нарисувани по разни картини. Художникът повлече кръста до средата на ателието. В подножието му постла сиво платно, което трябваше да представлява гроба, върху който е забит кръстът. Изгаси лампата и запали един прожектор, който хвърляше ярка бяла светлина върху кръста, така че само той остана осветен, докато всичко останало в стаята потъна в мрак.
Ужасна гледка!
Но още по-ужасна беше сцената, която се разигра, след като художникът съблече фрака и жилетката и събу обувките си. Слабата му трепереща ръка бръкна в пазвата и извади острата кама. Той стисна здраво дръжката й. Очите му светнаха безумно, чертите му се разкривиха, по устните му се появи нещо грабливо, цялото му държание заприлича на поведението на тигър, готов да скочи върху жертвата си.
С безумна усмивка Маврус Ленски наблюдаваше камата.
— Скоро ще бъдеш обагрена с кръвта на моята любима — прошепна той. — Скоро ще те забия в едно сърце, което обичам повече от всичко на света, но светото велико изкуство иска жертва. Аз трябва да убия моята Клотилда! Тя трябва да умре от моята ръка, иначе не може да се сътвори картината, от която всички идни поколения ще се възхищават. Умираща Магдалена, аз жертвам жена си. Жертвам ти кръвта от сърцето си. Направи ме велик, направи ме безсмъртен, издигни ме над всички художници на този свят, помогни ми да сътворя едно произведение, което да ме отнесе в храма на безсмъртието, едно платно, което и след хиляда години ще буди възторг и възхищение.
Страшно беше да се гледа как безумният произнася тези думи. Смях и сълзи се сменяха всяка секунда. Тялото му трепереше като лист, а очите му ту плачеха, ту пламваха в безумен огън.
Маврус Ленски се запъти към спалнята. Той отвори тихо вратата. О, той още през деня беше помислил за това и беше смазал пантите, за да бъде сигурен, че няма да скърцат. Влезе в спалнята. На пръсти се доближи до леглото, на което спеше Клотилда. Затрогнат от картината, която видя, безумният убиец спря. Той не можеше да откъсне поглед от очарователната женска фигура, която никога не му се беше виждала по-хубава и съблазнителна от този момент, когато се канеше да унищожи това великолепно творение на природата. Матовата розова светлина на една висяща лампа осветяваше спящата Клотилда, облечена в дантелена нощница. Копринената завивка беше се смъкнала и разкриваше тялото, така че през тънката копринена тъкан на нощницата Маврус можеше да види съблазнителните форми на любимата си. Очите й бяха затворени и дълги тънки клепачи ги засенчваха. Устните й бяха полуотворени, а под тях проблясваха равните като мъниста зъби. Жената дишаше спокойно и равномерно, гърдите й се повдигаха като под такта на някаква вълшебна музика. Убиецът беше така силно завладян от чувствата си, че сълзи потекоха по бузите му и треперещата му ръка за малко щеше да изпусне камата.
Но лудостта беше сграбчила в Железните си нокти съзнанието на нещастника. Дълбоко в душата му се беше загнездила безумната мисъл, че само тогава ще стане безсмъртен, когато нарисува тази жена в смъртния й час. Гласът на сърцето и гласът на разума бяха заглушени от безмилостния глас на безумието.