— Искам да те целуна, Магдалена — извика нещастникът, — ти трябва да умреш от моята целувка!
Очите му пламнаха безумно и с диви движения заразмахва камата над главата си. Той се наведе и жадно впи устни в червените устни на Клотилда. Тъкмо се готвеше да нанесе смъртоносния удар, когато Клотилда отвори очи и полусънна попита:
— Ти ли си, Маврус? Лягаш ли си вече? Ела, о, ела, толкова дълго те чакам!
Но в този миг нещастната жена съзря камата в ръката на художника. С див вик тя отблъсна треперещия човек.
— Маврус! — извика Клотилда, като се изправи в леглото с широко разтворени от ужас очи. — Маврус, какво смяташ да правиш? Искаш да ме убиеш ли?
Безумният избухна в ужасен смях.
— Мълчи, Клотилда — каза тихо той, — не се плаши! Не да те убия искам аз! Решил съм да те пожертвам! Ти си щастлива. Ще умреш на олтара на изкуството! Ще станеш безсмъртна и ще ме посрещнеш там горе, когато удари и моят час.
Тя го прекъсна с втори вик. Облечена само в нощница, скочи от леглото.
— Всемогъщи Боже! — извика разхълцано тя, като кършеше ръце. — Нещастникът е полудял! Не напразно ме предупреждаваха да се пазя от него! Безумието отдавна е тлеело в душата му и тази нощ избухна!… На помощ!… Помощ!… Убиват ме!…
— Искаш да осуетиш плана ми! — изкрещя дрезгаво безумецът. — Искаш да ми попречиш да нарисувам картината, която ще ми донесе световна слава? Ще те смажа! Тук, в подножието на кръста, трябва да издъхнеш ти! Да, да, ти беше грешна Магдалена, сега трябва да станеш каеща се Магдалена. Аз, аз ще те накарам да се разкаеш!
Маврус блъсна силно Клотилда. Чу се глух шум от падане. Жената лежеше в подножието на кръста. В следващия миг той вече беше коленичил върху нея. С лявата ръка натискаше вълнуващата й се гръд, а с дясната, която стискаше камата, замахна да нанесе смъртоносния удар. Дантелената нощница висеше разкъсана на парцали, а червените коси се виеха объркани по тялото й!
— Милост!… Милост! Маврус, не ме убивай!
— Обрекъл съм те на смърт! — извика лудият с мрачна тържественост. — Аз те принасям в жертва на едно свещено дело! Чувствам под ръката си как тупти сърцето ти, това сърце, което ме обичаше! В него ще забия камата си!
Той замахна!…
Но в същия момент един куршум разби стъклото на прозореца и дясната ръка на художника, в която той държеше камата, увисна окървавена. Ножът падна и кървава струя заля снежнобелите гърди на Клотилда.
— Безумецо! — извика един глас от прозореца. — Аз ти отнемам жертвата.
В светлината на прожектора, до полуголата жена и коленичилия до нея облян в кръв художник се появи мъж, в чиято ръка още димеше револвер…
Това беше лорд Мортимър Лоуел.
42.
В Каена, главния град на Френска Гвиана, живееше от известно време един чужденец, който правеше най-разумното нещо, което един чужденец може да направи в тази южноамериканска крепост, а именно — гледаше да обръща колкото може по-малко внимание на хората върху себе си.
Обикновено в Каена гледат на чужденците с голямо недоверие. Те не само биват подлагани още с пристигането си на подробен разпит, но и през цялото време на пребиваването си се намират под зоркото наблюдение на агентите. Дори ако някое бедно обущарче поиска да се засели, за да кърпи обуща, полицията непременно го смята за съзаклятник, дошъл да отвлече важен затворник от крепостта или да помогне на някой от заточениците на Дяволския остров да избяга. Така е било винаги в Каена, но с пристигането на Драйфус положението още повече се влоши. Губернаторът Галицин поддържаше цяла шпионска мрежа за разкриване на подобни намерения. Тя не оставяше на мира никой чужденец и умееше да направи пребиваването му във Френска Гвиана толкова неприятно, че ако не го задържа важна работа, той заминаваше набързо от тази негостоприемна страна.
Чужденецът, за когото става дума, обаче беше съумял да постигне две неща: първо, да успокои напълно полицията по отношение на своята личност, и второ, да не се дразни и ядосва. Той беше немец и се наричаше професор Миспелбах.
Още със слизането си от парахода новодошлият възбуди любопитството на каенското население. Беше облечен в светла дреха, с панталони на големи квадрати, каквито преди петдесет години са носили в Германия, а на главата си беше нахлупил голяма кръгла сламена шапка, изпод която се подаваха дълги, до рамената, сиви къдрици. През рамо бе преметнал голяма яркозелена тенекиена кутия за събиране на растения. В едната си ръка държеше чадър, а в другата — грамадна мрежа за пеперуди.
Един моряк от парахода му носеше багажа, събран в стара закърпена чанта, останала навярно наследство още от дядо му. Каенската полиция скоро разбра, че има работа със съвсем невинен човек. Когато зададоха на професор Миспелбах въпроса защо е дошъл в Каена, той отговори: