— Искам да ловя пеперуди!
Да лови пеперуди! За това ли беше преплавал океана и дошъл чак тук? Очевидно беше подозрително! Галицин заповяда да прегледат най-внимателно документите на професора, но те бяха в пълна изправност. Между тях се намираше немски паспорт, свидетелство за благонадеждност, с което берлинската полиция удостоверяваше, че професор Миспелбах е честен и благонадежден гражданин, а освен това и един сертификат на професор при берлинския университет. Въпреки това, губернаторът разпореди на полицията да следи за всеки случай професора. В резултат на това следене шпионите съобщаваха неизменно едно и също нещо — професор Миспелбах става сутрин много рано, напуска скромната си квартира, която е наел у вдовицата на един хлебар, и въоръжен с мрежата, куката и зеления си чадър, обикаля навред, като лови всяка пеперуда, която има нещастието да попадне на пътя му. Освен пеперуди професорът събирал бръмбари и редки растения, които изкопавал заедно с корените им.
Галицин се увери, че този човек не може да бъде опасен. По такъв начин професор Миспелбах скоро се отърва от своите шпиони.
Особено привлекателни му изглеждаха укрепленията. При тях той се спираше най-често и когато веднъж му поискаха обяснение за това, той отговори, че там се намирали най-хубавите и най-редките пеперуди.
Така професор Миспелбах живя в Каена около два месеца. Всички го познаваха и всички се смееха на „смахнатия немец“, който за едни пеперуди беше дошъл през океана. Но въпреки това, той се ползваше с известни симпатии сред населението. Беше любезен с всички, намираше за всеки добра дума. Пък и не беше скъперник, охотно отваряше кесията си, когато беше необходимо.
Особено, го беше обикнала хазяйката му. Тя беше вдовица на хлебар, който след смъртта си й беше оставил малко състояние. Имаше хубава къща близо до морето и живееше в нея с двамата си сина.
По-големият от тях, на име Пиер, по професия ковач, беше здраво момче, с добродушно и честно лице. Той много искаше да се ожени, но майка му, въпреки неговите двадесет и четири години, все още го държеше в подчинение. Другият син на вдовицата се наричаше Гюстав. Той беше златар и работеше в един от най-хубавите магазини на града. Не беше толкова едър като брат си, но затова пък беше извънредно сръчен и ловък човек, при това и с буден ум. Двете момчета се бяха толкова привързали към чудноватия немски професор, че никак не им се искаше той да си отиде. Колко вечери професорът беше седял с тях в дневната стая на вдовицата и им беше разказвал за тайните на природата, за другите страни, за големите европейски градове! Пиер и Гюстав го слушаха о интереса на младежи, за които животът е затворена книга, която сега лист по лист се разтваря пред тях. Те се гордееха с приятелството на немския професор и тежко на този, който би се осмелил да му направи зло.
Една вечер, след като професорът се беше нахранил заедно със семейството, той помоли Пиер и Гюстав да дойдат с него в стаята му, защото имал нещо да им казва. Двамата младежи не намериха нищо особено в тази покана, тъй като квартирантът им след вечеря се оттегляше с тях в стаята си, за да им разправя за тайните на природата, на растителното или животинското царство. Така че седнаха на обичайните си места до писалището на професора, а той се изтегна в едно кресло и запали лулата си.
— Драги мои приятели — започна той с малко тържествен глас, — трябва да ви кажа нещо, от което може би зависи щастието на всички ни. Необходимо е, обаче, да съм сигурен, че ще пазите най-строга тайна, защото една непредпазлива или ненавреме казана дума може да направи всички ни нещастни.
Пиер и Гюстав го увериха, че ще мълчат. Миспелбах изпусна няколко големи кълба дим от лулата, намести очилата си и започна:
— Както знаете, мили мои приятели, тук в Каена всички ме смятат за налудничав човек, който е оставил отечеството си и е дошъл през моретата само за да лови пеперуди и да събира редки растения. Обзалагам се, че и вие, драги мои, въпреки вашата обич и уважение към мен, все пак ме смятате за чудак, чийто мозък не е съвсем като на другите хора. Трябва да ви призная, че досега носих маска, с която заблуждавах каенските жители. Аз дойдох тук, за да търся не пеперуди и бръмбари, а нещо много по-ценно, което си заслужава труда. Пристигнах, за да открия едно съкровище.
Пиер и Гюстав се спогледаха изненадани. Професорът се наслаждаваше известно време на тяхното учудване, после забързано продължи: