Последният сви рамене и двамата тихо се промъкнаха до самата преграда. Зад нея се чу тих стон.
— Мъжки глас е — пошепна Либел, — да оставим този нещастник и да продължим нататък.
Франк поклати отрицателно глава.
— Не мога да се съглася — каза той, — да отминем така този нещастник. Кой знае, може би той ще е в състояние да ни даде сведения за Алиса Тери.
— Но тази преграда няма врата — възкликна Либел.
— Че какво от това? — възрази детективът. — Ще я разбием. На такава дълбочина нищо няма да се чуе.
Той извади брадвата изпод мушамата си и удари с нея гнилата дъсчена стена. Не беше необходима голяма сила, за да се строши. След няколко минути Херберт Франк и Либел влязоха в помещението. То беше такова, че не би могло да служи даже и за кочина. Въпреки това, в него живееше човек! Той лежеше увит в парцали върху купчина гнила слама. Лицето му беше обрасло с кафява, доста побеляла брада, която достигаше почти до коленете му, а гърбът му беше покрит с дълга коса. Лицето му беше сиво, помътнелите му очи изразяваха дълбоко страдание. Беше буквално само кожа и кости. Гнилата слама бе единствената мебелировка на помещението. В единия ъгъл се намираше дървена паница със смес от овесена каша и варено зеле и очукана пръстена кана с мътна застояла вода. Килията имаше едно-единствено прозорче, но и то не гледаше навън, а към миришещ на мухъл тъмен коридор. Отвратителна миризма изпълваше цялото помещение и двамата мъже трябваше да направят усилия, за да не побягнат.
Затворникът се изправи върху сламата, очите му внезапно се оживиха и той протегна умолително мършавите си ръце.
— Които и да сте — изрече с глух глас, който излизаше като из гроб, — съжалете се над един жив погребан нещастник. Имайте милост към един човек, чиято единствена вина е тази, че заедно с едно благородно момиче е дошъл в тази страна, за да спасим мъченика, капитан Драйфус. Това момиче и аз прелетяхме по въздуха над океана, като пренебрегнахме всички опасности и даже смъртта, изпълнени от съзнанието за светостта на задачата, с която се бяхме нагърбили. Докато милиони хора само бездейно оплакват Драйфус, ние решихме да действаме. Но не било съдено да спасим нещастния мъченик. Сами станахме затворници на варварите-палачи, които се наричат „велика нация!“
Трогнати от съчувствие, Херберт и Либел се спогледаха. Детективът се наведе и хвана изнемощелите ръце на нещастника:
— Не, не може да има грешка! Ти си оня, който доведе Алиса Тери тук с балона на Едисон. Името ти е Арман Боне!
— Да, така се казвах, когато живеех между хората — отговори жертвата на френската жестокост. Едри сълзи потекоха от очите му и се спуснаха по дългата брада. — Да, гледайте ме — продължи разхълцан той, — аз приличам на старец, а пък съм само двадесет и седем годишен. Би трябвало всъщност да отивам към разцвета на мъжката възраст, но едногодишното пребиваване в този ужасен затвор, мъките, които преживях, гладът и жаждата, които изтърпях, отчаянието, което ме обзе, като разбрах, че няма да видя повече слънчева светлина — всичко това ме направи такъв, какъвто ме виждате. Едва ставам от леговището си. Аз съм слаб и болен. Навярно скоро ще умра. Но даже и трупът ми няма да бъде погребан в родна земя. Тук на тази слама ще ме оставят да изгния или пък да бъда изяден от плъховете и скорпионите, с които живея заедно.
— Това няма да стане, Арман Боне — възкликна Херберт Франк. — Изпълнете сърцето си с надеждата и се пригответе да чуете приятната новина, която ви носим. Ние сме решили да ви освободим.
Това подейства като чудо на нещастния жив заровен човек. Той се изправи бавно и, подпомогнат от Либел и Херберт Франк, успя даже да пристъпи. Либел извади от джоба на мушамата си бутилка сладко вино и даде на Арман да пие.
— Бързо — пошепна му Херберт Франк, — пийте и ни кажете какво знаете за съдбата на Алиса Тери. Жива ли е? Умряла ли е?
— Не мога да ви кажа нищо положително — отвърна с мъка Арман Боне. — Само едно нещо узнах, защото веднъж Галицин сам ми се похвали, че нещастната млада жена е жива зазидана тук в тези подземия.
— Жива зазидана! — изпъшкаха Херберт и Либел.
— О, този престъпен мерзавец! Такова престъпление! Ние ще ти отмъстим!
— Как попаднахте в ръцете на този кръволок, Галицин? — започна да разпитва Либел. — Нали бяхте успели да се издигнете и да избягате от Дяволския остров?
— Бягството ми не успя — отговори съкрушено Арман Боне. — Действително успях да се издигна, да напусна Дяволския остров и да полетя към материка, но скоро се озовах над една огромна гора.
— Да, девствен лес, който започва съвсем близо до Каена — обясни Либел.