— Не знам дали знаете — продължи Арман Боне, — че Едисон, за да прикрие балона, беше покрил гондолата с препарирани орли, така че когато наближим Дяволския остров, хората да ни вземат за ято орли. Ала това обстоятелство стана причина за моето нещастие. Когато летях над гората, чух внезапно силен шум и като се озърнах, се видях заобиколен от всички страни с орли, грамадни живи орли. Техните препарирани събратя, изглежда, че ги дразнеха, защото те се спуснаха с крясък върху тях. Опитах се да се издигна по-високо като изхвърля баласт, но преди да успея, се случи нещо страшно. Един огромен орел клъвна с острата си човка обвивката на балона. Газът, с който беше пълен, започна да изтича и скоро тупнах на земята. Предполагах, че ще се разбия, но не било съдено да умра от такава бърза и щастлива смърт. Действително паднах, но вместо да счупя главата си, затънах в блато. Под мене нещо се движеше. Милиони малки животни се впиха в тялото ми и тракайки със своите пипала, започнаха да разкъсват дрехите ми, за да стигнат до кожата. Знаех, че мнозина успели да избягат от каенския затвор, са загинали от тази страшна смърт. Обзе ме ужас и започнах с всичка сила да викам за помощ. Дълго време никой не се отзова на моя вик. Мъките ставаха непоносими. Малките животинки настървено си вършеха работата и вече почнах да чувствам как ме бодат по живото месо. Насилих се и извиках още веднъж за помощ и тогава получих отговор! Чуха се стъпките на група мъже. Ала кръвта ми замръзна в жилите, като ги видях — бяха войници от крепостта. Пред тях маршируваше самият Галицин. Беше тръгнал и той да търси беглеца. Извадиха ме от блатото, очистиха ме от противните животинки, които ме бяха покрили, но след това ми сложиха белезници и ме повлякоха към крепостта. Още същата нощ бях хвърлен в ужасния затвор, в който ме намирате. Колко пъти след това съжалявах, че не съм умрял! Това, което преживях между тези стени, е неописуемо, никоя човешка фантазия, па била тя и най-буйната, не може да си го представи.
При спомена за мъченията Арман Боне се разтрепера толкова силно, че Либел трябваше да му даде от силното вино, за да го подкрепи и успокои.
— Не знаете ли приблизително — подзе Херберт Франк, — в коя част на подземието се намира Алиса Тери?
Боне поклати отрицателно глава.
— Добре тогава — реши детективът, — ще я търсим докато я намерим.
Тримата мъже напуснаха ужасното помещение и продължиха по коридора. Изведнъж Франк, който с фенера в ръка вървеше пред другите, се препъна в някакви стъпала. Те водеха към друг подземен коридор. Тръгнаха по него и стигнаха до желязна врата, която беше само притворена. Франк предпазливо я отвори и се озова в сводесто подземие, част от което беше преградено със стена, висока човешки ръст.
Херберт Франк веднага се спусна към нея.
— Кое ли човешко същество се намира зад тая стена? — извика високо той. — Ако има жив човек, да се обади! Ние сме дошли да го освободим.
Нещо се раздвижи зад преградата. Показаха се две бели ужасно слаби ръце, а след тях и едно обезобразено от мъка лице.
— Тихо! — пошепна Херберт Франк. — Кажи ни коя си и как се казваш?
— Аз съм Каенската зазиданица! — отговори един гробовен глас. — Някога се наричах Алиса Тери…
— Намерихме я — зарадва се Херберт Франк.
— Благодаря ги, господи — прибави Либел. Мъжете се прегърнаха от радост и сълзи потекоха от бузите им. Арман Боне коленичи и сложи ръце за молитва. Той благодареше на Бога за своето и на Алиса неочаквано спасение. Но спасението не беше още пълно! Всяка минута беше скъпа и трябваше да бъде използвана, а преди всичко трябваше да се срути стената, която делеше Алиса Тери от външния свят. Двамата мъже се заловиха усърдно за работа, а и Арман Боне помагаше колкото му позволяват силите. За щастие Херберт беше донесъл необходимите инструменти и след час ужасната стена беше срутена.
Ала нещастната американка, която беше изтърпяла неизмерими страдания, се оказа толкова слаба, че не можеше да върви. Херберт я взе на ръце и я понесе като малко дете.
— Кажете ми къде ме носите — промълви Алиса едва чуто.
— Познавате ли Матийо Драйфус? — й пошепна немецът.
— Матийо Драйфус! — изтощеното от мъки тяло на някога хубавата жена се разтрепера като лист, мътните й очи се оживиха и добиха щастлив израз. — Матийо! Моят любим! Той ли е дошъл да освободи своята Алиса? О, заведете ми при него! Искам да умра в неговите ръце.
— Няма да умреш, нещастно, многострадално момиче — пошепна й Херберт Франк. — Ти ще живееш и ще бъдеш щастлива! Знай, че Матийо Драйфус ме изпрати, за да те освободя от твоите палачи. Той те очаква с нетърпение в Париж. Смяташе те за мъртва и само благодарение на доблестния Либел научи, че още има надежда да те спаси.