Мадлен скочи. Първата й мисъл беше да избяга. Но лудият я прегърна и насила я накара да седне на църковните стъпала.
— Не, не бива да си ходиш, не бива да ме оставяш! Не се плаши от мен! Ако се опиташ да избягаш, ще те удуша!
Мадлен разбра, че нещастникът я смята за друга жена и се досети, че само с хитрост ще може да се отърве от него. Затова реши да играе ролята на тази друга жена.
— Твърдиш, че ме обичаш — отвърна тя, — а оставяш твоята Клотилда да гладува и жадува. Би трябвало да й дадеш да се нахрани и след това можем да започнем работа.
Лудият се кимна в знак на съгласие. Той бръкна в джоба си и извади кесия, пълна с жълтици.
— Хайде, ела да ядем — стана той. — Имаш право. И аз съм гладен. Вече не знам колко време скитам из лондонските улици, а ръката… колко ме боли тази ръка.
— Ранен ли си?
— Как може да питаш така, Клотилда? — намръщи се лудият. — Нали беше там, когато тъмният човек се изправи пред мене и стреля в ръката ми… Ха-ха, знам, кой беше оня! Един италиански художник, който също е нарисувал умираща Магдалена и сега се опасява моята да не стане по-хубава. Искаше да ме осакати, за да не мога да рисувам. Но се лъже! Ако не мога с дясната, ще рисувам с лявата. А ако ми счупи и нея, ще се науча и с уста да държа четката. Не смяташ ли, че Рафаел все пак би станал голям художник, дори ако би се родил и без ръце?
Мадлен не знаеше кое е истина и кое не от това, което художникът бъбреше. Разбра само, че някой му беше прострелял ръката. Започна да изпитва съчувствие към нещастния луд художник.
— Там има една чешма — каза тя, — ела да ти измия ръката и да я превържа.
Той се остави тя да го води като дете. При чешмата Мадлен развърза внимателно превръзката на ръката му и, макар че се ужаси от страшната рана и раздробената кост, надви слабостта си и поизчисти раната, изми я с вода и я превързах чиста кърпичка.
— Колко си добра, Клотилда! — издума художникът с мека усмивка. — Знам, че ме обичаш! Затова няма да те убия, не, няма да те убия!
Мадлен заведе нещастника в малка гостилничка, чиито прозорци още светеха. Евтина гостилница, в която разни подозрителни личности седяха по масите, ядяха, пиеха, смееха се високо и шумно говореха. Мадлен и художникът седнаха на една празна маса в ъгъла.
— Къде живееш? — попита го Мадлен.
— Къде живея ли? Не знам.
— Къде спа снощи?
— Не съм спал, разхождах се.
— Е, откога се разхождаш?
— От четири дни и четири нощи — беше отговорът. — Когато се уморях, лягах на някоя пейка в Хайд парк и спях под открито небе. Ах, да знаеш колко хубаво се спи навън… Никога не съм спал толкова добре.
— Не замръзна ли? Нощите бяха толкова студени… Художникът не проговори. Той подпря главата си на здравата ръка и тъпо загледа пред себе си.
Съдържателят на гостилницата отиде при тях и поиска да му платят. — Маврус Ленски извади кесията си и хвърли една жълтица на масата. Всички погледи учудено се обърнаха към него. В тази гостилница не идваше често човек, който има жълтици. Мадлен счете за благоразумно да изведе колкото е възможно по-скоро художника, за да не съблазнява пълната му кесия останалите гости.
— Ела! — каза му тя.
Художникът безропотно се подчини, послушен като дете. Той остави Мадлен да го изведе. Тогава тя реши да не оставя сам нещастника. Той беше болен, ранен, нуждаеше се от грижи и лекуване.
Сега имаше вече кой да се грижи за него. Двамата се разхождаха до сутринта из лондонските улици. Маврус Ленски беше станал мълчалив. Напреженията от последните дни, през които, според собствените му думи, непрекъснато е скитал из улиците и парковете, болките и треската вследствие на раната, всичко това, събрано заедно, е предизвикало пълното му изтощение. Мадлен почувства искрено състрадание към него и реши засега да не го изоставя.
В състоянието, в което се намираше художникът, той не можеше да бъде опасен. Тъй като забеляза, че той ходи като насън до нея и не е в състояние да вземе каквото и да било решение, тя взе пълната с пари кесия от джоба му и я скри в пазвата си, за да я запази от крадци. Реши да записва и най-дребните разходи около него и когато той отново бъде на себе си, да му представи най-точна сметка. Засега най-важното беше да се намери квартира.
Разбира се, тя не можеше да потърси жилище в някоя по-добра, по-хубава къща, защото състоянието и външният вид на художника бяха просто ужасяващи. Вече споменахме, че елегантното му облекло висеше на парцали. След дълго търсене Мадлен намери на брега на Темза малка къщичка с две стаи. Едната задържа за себе си, а другата предостави на художника. Щом влезе в новата си квартира, Маврус Ленски падна като мъртъв на леглото.