Ала Мадлен не можеше още да си позволи почивка. Най-напред тя повика лекар да прегледа раната на художника. Той извади куршума, изчисти добре раната и я превърза.
— Какъв е този човек? — попита накрая.
— Художник е, господин докторе, голям художник.
— Клета жена — промърмори лекарят, който, разбира се, мислеше, че Мадлен е жена на Ленски. — Вашият мъж не ще може вече никога да рисува. Мускулите са разкъсани и ръката му ще остане неподвижна.
След като Мадлен му плати, лекарят си тръгна. Сега вече и Мадлен можеше да се оттегли в стаята си. След като заключи добре всички врати, тя се съблече и легна да спи. Събуди се чак вечерта, а Маврус Ленски — след двадесет т и четири часов непробуден сън. Той поиска нещо да пие. Мадлен му даде чай, след което той отново заспа и то толкова дълбоко, че нищо не беше в състояние да го събуди.
Мадлен трябваше да помисли за положението си. Мисълта да живее от парите на художника й беше непоносима, трябваше да си намери работа, която да й даде възможност да припечели средства. Купи вестник и прегледа обявленията. Откри, че добро семейство търси болногледачка за нощно време при заболяла дама и че се предпочита французойка. Тя веднага отиде в редакцията, за да научи адреса, който се оказа вилата на лорд Мортимър Лоуел срещу Хайд парк. Мадлен се качи на омнибуса и скоро пристигна. Посрещна я стар слуга, един истински строг англичанин, който я въведе в елегантна стая и я остави да чака. След известно време при нея влезе облечен в тъмни дрехи господин — лорд Лоуел, който заговори любезно на добър френски.
— Женена ли сте? — попита между другото.
— Не, милорд — отговори Мадлен. — Значи живеете сама?
— Да, милорд, наех малка къщичка на брега на Темза и живея там.
— Трябва да ви обясня защо задавам тези въпроси — прибави лорд Лоуел. — Държа на това, никой да не узнае, че в дома ми се намира една дама, защото тя е изложена на известни преследвания. Въобще не желая да излезе извън къщи онова, което чухте и видяхте тук. Ако сте съгласна с това, госпожице, трудът ви ще бъде богато възнаграден.
— Милорд — отговори Мадлен, — свикнала съм да мълча.
— Добре, тогава елате с мен, госпожице. Лордът тръгна и Мадлен го последва пред редица чудесно обзаведени помещения, докато най-сетне дръпна вратата и я пусна да влезе в стая, чиито прозорци бяха с дебели, спуснати завеси. Висящата от тавана лампа пръскаше мека розова светлина. На снежнобяло легло сред копринени завивки лежеше красива жена. Златочервени къдри се спускаха край бледото й лице и падаха по раменете й. Изглеждаше, че спи. Но щом лордът и Мадлен влязоха, тя повдигна дълги клепачи, които засенчваха тъмните й очи, и направи леко движение с ръка.
— Иска да ви види — пошепна лордът, — приближете се до нея.
Мадлен се наведе над болната и тя изпитателно се вгледа в милото и чисто лице на младото момиче. Най-сетне я погали с бледата си прозрачна ръка и изрече със слаб, но приятен глас:
— Остани при мен, дете мое, приличаш на ангел.
И лордът се беше приближил до леглото на жената и с глас, който изразяваше нещо повече от обикновено съчувствие, промълви:
— Моля ви се, Клотилда, не се вълнувайте. Знаете, че нещастникът не може да ви намери тук.
Болната въздъхна болезнено.
— Какво ли е станало с него? — изрече тя с треперещ глас. — Моля ви, заклевам ви, не крийте нищо от мен! Умрял ли е? Намериха ли го? Къде е отишъл?
— Изчезнал е! — отговори лордът. — Веднага е избягал от къщи и не знам даже дали е взел пари със себе си. Но, Клотилда, неприятно ми е, че все още се интересувате от съдбата на този човек. Толкова ли е скъп за вас, че не можете да го забравите?
Жената не отговори, само закри лицето си с ръце и заплака тихо. Лордът се обърна. По лицето му заигра тъжна усмивка.
Мадлен слушаше изненадано разговора между лорд Лоуел и неизвестната червенокоса жена. Името Клотилда, същото, с което толкова пъти я беше назовал, лудият художник, веднага привлече вниманието й, и когато болната с разтреперан глас разпитваше какво е станало с човека, който внезапно бил изчезнал, тя започна да подозира, че между нея и нещастния художник, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза, има някакви близки отношения. Но реши да мълчи, да не издава засега своите предположения.
Още същата вечер тя встъпи в длъжността си и цяла нощ бдя край леглото на хубавата, загадъчна Клотилда.
44.
За да се схване значението и величието на постъпката на Емил Зола, за да се разбере какво е пожертвал този човек заради своя стремеж към истината и светлината, трябва да си спомним за вълненията, грижите, труда, загубите и неприятностите, които този велик писател е претърпял от деня, в който реши да излезе с призив за справедливост.