Най-сетне любопитството надви и по-разумните измежду тълпата наложиха тишина. Нека оставят Зола спокойно да говори, трябва най-сетне да се чуе какво ще каже той за свое оправдание.
— Граждани на Париж! — обгърна Зола с поглед тълпата. — Вие сигурно сте дошли пред моята къща с намерение да ми благодарите, че с неуморен труд се старах да извоювам и запазя почетно място за френския език в световната култура. Да, аз съм ужасен престъпник, цял живот съм работил за разрушението на френската слава. Аз написах лъжливи книги, които покриха Франция със срам и позор. Аз нищо не съм вършил, само съм се разхождал по булевардите и никога не съм си помръднал ръцете за Франция.
— Ние те обичахме, Зола — извиси се един глас от тълпата, — но откакто се намеси в политиката на Франция, загуби нашите симпатии! Ти нямаше право да се застъпваш за предателя Драйфус! Трябваше да мълчиш?
— Да мълча ли? — запита Зола. — О, мои приятели, аз бих мълчал с удоволствие, ако един вътрешен глас не беше ми извикал: „Ти си подлец, ако мълчиш, щом си уверен в невинността на мъченика от Дяволския остров.“
— Никакъв мъченик не е той, а само предател — се обадиха гласове отдолу.
— Така казват неприятелите му. Ония обаче, които познават Драйфусовата афера по-добре и от мене, казват, че Драйфус е жертва на най-отвратителното престъпление, станало във Франция. Представете си, че имате брат и че той един ден бъде изтръгнат от своето семейство, отделен от жена си и децата си, хвърлен в затвора и след това изпратен на пустинен, каменист остров сред морето, където пропада физически и душевно, а вие знаете, че брат ви е невинен — какво бихте направили, кажете, какво бихте направили вие?…
Мъртва тишина. С увличащо красноречие знаменитият писател продължи:
— Бихте ли могли след това да спите спокойно една-единствена нощ? Би ли ви се услаждало яденето? Бихте ли могли да се радвате на собственото си щастие? Не, приятели, вие не бихте могли! Ден и нощ пред вас би стоял призракът на невинно осъдения, вие бихте чували непрестанно гласа му, неговия глас, който глухо, като из гроб, би ви викал: „Освободете ме, нали знаете, че съм невинен, нали знаете, че страдам невинно“.
Граждани на Париж, аз стоя пред вас, а над вас се издига небесен свод. Заклевам се в тия звезди там горе, че съм уверен в невинността на Драйфус и знам, че ще дойде ден, когато и вие ще бъдете уверени. Не зная само дали няма да бъде вече късно — в това е въпросът. Дали ще успеем да доведем жив нещастника във Франция, за да го отрупаме с почести, да го обсипем с цветя, да му целуваме ръцете и да го молим за прошка! Ето виждате ли, приятели мои, това не зная…
Има мъже в този град, в тази страна, които заблуждават добрия народ. Народът има сърце, има душа, чувствителна към най-малката несправедливост, която го кара да се бунтува при мисълта, че някой може да страда невинно в негово име. Ала мъжете, за които току-що споменах, чиито имена няма нужда да казвам, са влели в душата на народа опиум, който да го приспи и упои, за да не може да различава истината от неправдата.
Защо постъпват така? Защото ги е страх, че в деня, когато Драйфус се завърне, в деня, когато нещастникът се освободи от оковите си, те са загубени. Тогава завесата ще се вдигне и истината ще блесне. Тя ще седне на трапезата, на която сега подлеците ядат от златни съдове. Тези златни съдове са крадени, те са задигнати от олтара на отечеството от същите ония хора, които искат да унищожат Драйфус. Те грабиха Франция и за да прикрият кражбата си, измислиха приказката, че Франция била предадена! Няма никакво предателство и никакъв предател, приятели мои, ала такъв трябваше да се измисли, за да може да се оправдае кражбата.
Най-подходящ за тази роля им се стори Драйфус. Той беше богат, те му завиждаха. Той беше щастлив и, не само привидно, защото имаше вярна жена, която го обичаше, и светъл семеен живот, а ония мъже не можеха да се похвалят със същото. Той бързо напредна като офицер, защото беше единственият от Генералния щаб, който имаше истински знания, с които можеше да служи на отечеството си в случай на нужда. Затова го намразиха те, само затова нещастният Драйфус гине сега на Дяволския остров, далеч от детето си, без никаква надежда за живот и щастие.
Аз аз да мълча! Не, граждани на Париж, както говоря днес, така ще говоря и утре, и вдругиден и всеки ден, докато бъда чут, докато душата на народа се разтвори пред мен, за да възприеме великото евангелие на истината.
Тогава вие сами ще отидете и ще искате да пребиете фалшивите жреци, ще се мъчите да снемете мъченика от кръста, като трепери при мисълта, че може да сте закъснели, че може би той е издъхнал вече! Затова бързайте, докато не е станало късно, приятели мои, дайте на Драйфус един нов процес, дайте на Франция нова чест!