— Ще освободим Драйфус! — изтръгна се радостно от устата на всички. — О, да беше възможно това!
— Възможно е! — спря ги рускинята. — Още днес ще поискам да отида на Дяволския остров, още днес ще говоря с нещастника и ще подготвя неговото освобождение! Имате ли някакъв параход на разположение?
— Аз имам една яхта — отговори Либел. — С нея смятаме да избягаме.
— Добре! Подредете нещата така, че към десет часа вечерта да минете край южната страна на Дяволския остров. Там ще намерите мен и Драйфус. Преди обаче да тръгнете от Каена, при вас ще дойде един моряк и ще ви предложи да го вземете за кормчия. Това ще е Червения Галицин, който, преоблечен, ще иска да се промъкне при вас, за да закара кораба ви в залива на Дяволския остров, където вас, разбира се, ще ви хванат и арестуват. Аз сама му предложих този план, за да ви го предам в ръцете. Щом наближите Дяволския остров, нахвърлете се отгоре му, вържете го и го затворете временно в кабината. По-късно, като излезем в открито море, лесно ще се разправим с това чудовище. Можем да го пратим да си търси смъртта на дъното на океана.
Либел и Франк се спогледаха въпросително. Двойната игра на рускинята не им хареса. Кого лъжеше тя, Галицин или тях?… Ета стана.
— Не бъдете недоверчиви към мен — каза Ета с обикновеното си спокойствие. — За съжаление, не мога да ви гарантирам това с нищо друго, освен с думите си, но тях аз не съм престъпвала.
— Възможно ли е Галицин да е толкова непредпазлив — попита Либел, — за да се качи сам на нашата яхта. Не разбира ли той, че там ще се намира в наша власт?
— Той ще заповяда неговият кораб, претъпкан с войници, да следи отдалече яхтата — обясни Ета, — обаче параходът ще почне да ви преследва, едва след като получи от Галицин заповед, изразена чрез револверен изстрел. Предполагам, че вие ще попречите да се даде този сигнал. Сега довиждане. След един час отивам на Дяволския остров, а тази вечер ще ви чакам с Драйфус на скалата, която от южната част се врязва силно в морето! С един скок ще сме при вас. Довиждане!
Чернооката рускиня изчезна също, тъй бързо, както беше дошла. Останалите приятели започнаха да споделят мнението си за рускинята. Единствена Алиса имаше пълна вяра в добрите й намерения.
— Тя иска да отмъсти на Галицин — изрече младата американка. — Това ни осигурява нейната подкрепа. Ще видите, че тя няма да ни излъже.
— Дай Боже! — въздъхна Либел. — Както и да е, сега вече няма връщане, трябва да вървим смело напред и да се надяваме на успех.
И Херберт Франк беше на същото мнение. Всички се заловиха да довършат приготовленията за пътуването.
Тъмна беззвездна нощ беше обвила каенското пристанище. Близо до брега се люлееше яхта. В тъмнината на нощта се движеше странно шествие. Двама мъже носеха навито корабно платно, което изглеждаше необикновено тежко. Те пристигнаха на яхтата и веднага изчезнаха с товара си в кабината.
Алиса Тери и Арман Боне останаха на яхтата. Либел и Херберт Франк, отново облечен като професор Миспелбах, слязоха още веднъж на брега, за да отвържат въжето, с което беше привързана яхтата за брега.
— Тежка работа, господа — чу се. внезапно един глас до тях.
Те погледнаха нагоре. Едър моряк седеше изправен до тях. Той имаше къса тъмна брада, а лявата му буза беше превързана с широка черна кърпа, която навярно покриваше прясна рана.
— Тежка е тази работа, казах. Такива благородни господа като вас не би трябвало да я вършат сами. Какво ще кажете, господа, не бихте ли дали възможност на един нещастен, захвърлен тук от съдбата да спечели някоя пара?