— Лъжете се, аз не съм този, когото търсите, аз съм…
— Това ще разберете сега — каза Гилберт и скъса маската от лицето на червеното домино.
Гилберт се изненада, като видя образа на младия барон Емил фон Пикардин.
— Разбрахте, че се мамите, нали — каза младият барон, — разпоредете да ме пуснат, останалото ще обясня на вашия началник. Аз съм барон Емил фон Пикардин, не съм член на никакъв работнически комитет, освободете ме, или ще заплатите със службите си!
— Не го пускайте — заповяда Гилберт на хората си.
— Мисля, че ще намерите в джоба на мантията на господин барона доказателства.
Стражарят претърси джобовете на мантията, въпреки протестите на барона против насилието. Гилберт намери малката алуминиева монета в джоба на мантията.
— Това е доказателство — извика победоносно полицейският агент като издигна високо парата. — Сега се уверих, че и бароните могат да бъдат съзаклятници.
— Господа — извика Емил фон Пикардин, като пребледня. — Станах жертва вместо друг. Сега разбирам… О, Павловна, Павловна, ти си загубена!
— Тя ще стане моя жена след четири седмици и ще се унася в моите обятия — каза тихо зеленото домино на ухото на арестувания, като се засмя демонично и се загуби сред маските.
— Отведете арестувания — заповяда Гилберт на своите хора, — колата чака на улицата.
Баронът затвори очи и пазителите на закона го изведоха от залата.
Викове, свиркания и недоволна гълчава сподириха конвоя. Чуваха се гласове, които викаха да се освободи баронът. Но Гилберт остана непоколебим, той беше господар на положението. Отправи се към средата на залата, извади свирката и даде сигнал.
Всички врати бяха заобиколени от стража. Убедил се в това, Гилберт извика със силен глас:
— Забранявам по-нататъшното продължение на бала… Който остане в салона след три минути, ще бъде арестуван. Угасете лампите!
Посетителите на „Червената воденица“, които не желаеха да се разправят с полицията, се упътиха към изходите.
Музиката секна, гостите се изнизаха и „Червената воденица“ опустя.
Курт Валберг се разхождаше тъжен по перона на гарата „Св. Лазар“. Той чакаше влака за Хавър. По лицето му личаха следи от дълбока скръб. Беше съвсем изтощен от безсънната нощ и от ужасните душевни терзания. Душата му бе наранена, сърцето му се пръскаше от мъка.
Мъчеше го мисълта, че Долора може да принадлежи на друг. Неговата любима не само бе изгубила в очите му своя чар, но се числеше и към онези паднали момичета, които всяка вечер предлагаха красотата си на този, който им заплати най-много.
Въздишайки, Курт седна на една пейка. Имаше още петнадесет минути до пристигането на влака. Младежът непрестанно мислеше за Долора, нейното лице бе пред очите му. Дочуха се леки стъпки. Курт вдигна очи и видя млад, добре облечен момък, който му се стори познат.
— Курт — прошепна мек глас и една нежна, малка ръка се докосна до неговата.
Ала той отблъсна тази ръка, като че се бе докоснал до студеното тяло на змия. Скочи от пейката.
— Долора, Долора — каза той, — Долора, ти ли си?
Девойката го хвана и го дръпна зад пейката. Понеже той не желаеше да бъде забелязан от хората, седна и промълви:
— Защо ме преследваш, казах ти вече за каква те мисля; нас ни разделя бездънна бездна. Но защо си се облякла в тези дрехи, нима мислиш, че можеш пак да ме подмамиш?
Момичето се сепна.
— Ти си немилостив — проплака тя, — но ако ме послушаш, ще понеса всичко.
Валберг не отговори нищо, само наведе глава и затвори очи. Долора вдигна очи към небето, като че желаеше да се моли Бог да й даде сила, за да може да говори, след което започна:
— Ние не сме били винаги бедни. През времето, когато живеехме в Хавана с баща ми и госпожата, която, за съжаление трябва да нарека моя майка, аз бях обкръжена от блясък и богатство и ме възпитаха добре. Когато навърших шестнадесет години, страшно нещастие ме сполетя. Не мога да ти разкажа, понеже съм дала клетва, че няма да го издам. В тази катастрофа загубихме цялото си състояние и заедно с госпожа Легуве пристигнахме в Париж без никакви средства. Ден и нощ плачех за баща си, защото го обичах и обожавах, а малко ме бе грижа за нещастието, което ни сполетя. Майка ми даваше стаи под наем, аз бях млада и желаех да работя, защото на две жени не беше нужно много, за да живеят. Тръгнах по парижките магазини, за да търся работа и намерих. Майка ми, обаче, не ме пусна да работя: тя ми разказваше чудновати истории за бедни момичета, които живеят в Париж безгрижно и в разкош, без да правят друго, освен да се грижат за хубостта си и да поддържат приятелски връзки с богати и високопоставени личности. Нищо не можех да разбера от това, ала скоро госпожа Легуве започна да се изказва по-ясно и аз потъвах от срам, когато ми говореше такива неща.