Яхтата се движеше безшумно покрай южния бряг на Дяволския остров. Приятелите вече ясно различаваха стръмната, вдаваща се в морето скала. Това беше мястото, откъдето трябваше да вземат двамата си спътници. Те предпазливо доближиха до самото подножие на скалата. Херберт Франк сви ветрилата и яхтата застина във водата.
— Виждаш ли ги? — повика тихо Либел.
— Нищо не виждам! — отвърна Франк. — Нито Ета, нито Драйфус са там. На скалата няма никой!
— Ще чакаме! — реши Франк. — Никак не ми харесва това, че не са тук в уреченото време. Наблизо все още стои държавният параход. Хората на Галицин чакат револверния изстрел, който ще ги повика на помощ срещу нас!
— Тихо! — пошепна му Либел. — Там горе на скалата се появи тъмна сянка. Ето и втора след нея! Какво е това? Не чухте ли, Франк?
Преди немецът да успее да отговори, един ужасен, сърцераздирателен вик процепи нощта. На скалата се появи жена. Вятърът развяваше черните й коси. Тя беше вдигнала нагоре ръцете си и махаше, като че ли искаше да предупреди хората от яхтата да бягат.
— Ета! — извикаха едновременно и двамата приятели.
Да, действително, това беше рускинята. Като луда се беше спуснала почти до ръба на скалата.
— Бягайте! — извика тя с пронизителен глас. — Спасявайте се! Всичко е загубено! Драйфус не може да бъде освободен! Той не може! Той е…
Чу се гръм! Той заля мълчаливото море. Рускинята се олюля!
— Улучиха ме!… Ще умра на Дяволския остров… Потресаващо, сърцераздирателно прозвуча нейният стон в нощта.
— Не можем вече да я спасим! — изпъшка Либел. — Сега трябва да помислим за нас самите и за безопасността на двамата, с чието спасение се нагърбихме! Бързо ветрилата, Франк, ще трябва да напрегнем сетни сили, защото иначе сме загубени!
Нямаше нужда от това предупреждение, за да започне детективът да бърза. Не измина и минута и вятърът изду ветрилата и яхтата литна по гърба на океана!
Бегълците скоро забелязаха, че ги преследват. Изстрелът от Дяволския остров беше стреснал екипажа на държавния параход. Там навярно помислиха, че това е уговореният сигнал и потеглиха с пълна пара. От борда на яхтата ясно виждаха как корабът цепи вълните и се приближава все по-бързо към тях. Започна надпреварване между парата и вятъра, едно невиждано досега състезание. Благодарение на лекотата и отличния си корпус яхтата плаваше като делфин. Тя ту се издигаше върху меките гребени на вълните, ту се гмуркаше надолу, за да се подаде веднага пак на повърхността!
Ала и параходът правеше всички усилия, за да я настигне! Машината беше форсирана докрай, за да се движи с такава скорост. Херберт и Либел загрижено забелязаха, че разстоянието между тях и парахода постепенно намалява. Към това се прибави още едно неблагоприятно обстоятелство. Времето се промени. Докато преди малко небето беше покрито с гъсти, черни облаци и морето беше обвито в пълен мрак, изведнъж облаците се разпръснаха и луната и звездите светнаха на небето с целия си южен блясък. Пред очите на хората се появи чистото нощно небе. Обаче Франк и Либел проклинаха тази небесна красота. Небето изглеждаше осветено от хиляди свещи, като че ли само за да може да се вижда по-добре тяхната яхта! Тъмнината би помогнала на бягството им, а сега светлината улесняваше тяхната гибел!
Бегълците започнаха да се съмняват в своето спасение и знаеха, че рискуват свободата и живота си. Мълчаливо се прегърнаха, стиснаха си ръцете и се заклеха в искрено приятелство и обич до гроб.
— Нека слезем долу, приятелю! — отрони тъжно Либел. — Трябва да съобщим на Алиса и Арман за предстоящото нещастие! Да се посъветваме с тях, дали не ще е по-добре да свалим ветрилата и да оставим парахода да ни настигне.
— Да се предадем! — сепна се Херберт Франк. — Не, в никакъв случай! Докато сме живи, трябва да се борим, да се надяваме и да бягаме до последния момент! Няма защо да бързаме да се предаваме, винаги ще успеем да го направим!
В този миг зад тях се появиха Алиса и Арман. г Дали бяха забелязали, че става нещо, дали се безпокояха за това, че Драйфус и Ета още не бяха при тях, или някакъв вътрешен глас им беше подсказал, че опасността наближава, не се знаеше, но тях вече не ги сдържаше в душната каюта и излязоха горе на палубата, за да се осведомят за обстановката. Видяха приближаващия се параход и тъжно поклатиха глави. Нямаше нужда да им обясняват какво е станало и какво ще става занапред.
— Да се оставим отново да ни тикнат в подземията на Каенския затвор! — извика отчаян Арман Боне. — Не, за себе си предпочитам смъртта пред нови мъки! Сбогом приятели! Един скок в морето ще ме направи свободен! По-добре в гърлото на акулите, отколкото в ръцете на Галицин и неговите палачи!