— И аз мисля като Арман! — присъедини се Алиса Тери. — И аз предпочитам да умра!
— Ако се хвърлите в морето, и аз ще последвам вашия пример! — реши Либел.
Само немецът остана твърд и непоколебим.
— Какви глупаци сте вие! — извика сърдито той. — Искате да умрете, когато има още надежда за спасение? Не знаете ли, че параходът може толкова да ни наближи, че да можем с ръка да го стигнем, и пак да не ни сполети никакво зло, ако такава е волята господна! Неговите пътища са чудни, затова ви съветвам, уповавайте се на неговата милост до последния момент!… Докато съм жив, аз ще се надявам!
— Не виждащ ли, Франк — Либел кършеше отчаян ръце, — тези хора, там на парахода, го карат, като че ли подклаждат машината с огън от ада! Никога не съм виждал да плават с такава скорост.
— Тъкмо за това не е изключена възможността да ни помогне Бог — отвърна многозначително детективът.
В същото време се чу гръм от оръдие.
— Това е за нас! — разбра Херберт Франк. — Но вие трябва по-точно да стреляте, французи. Така можете да пробиете само дупки в морето, но не и в нашата красива яхта.
Гранатата на корабното оръдие беше ударила далеч от ветрохода. След две минути се чу втори изстрел. Този път снарядът прелетя над главната мачта, без да я достигне. — Малко по-ниско! — иронично отбеляза Херберт Франк. — Много за големи ни смятате.
— Моля ви се, слезте в каютата! — настойчиво замоли Либел. — Страх ме е за живота ви!
— Не се страхувайте за мене! — заяви младата американка. — Мястото ми е при вас, моите приятели! Ако паднете, и аз ще съумея достойно да посрещна смъртта.
Един ужасен трясък, хиляди пъти по-силен от гърмежа на оръдията, прокънтя над морето и предизвика такова сътресение на въздуха, че малката яхта цяла потрепера.
— Милостиви боже! — извика Либел. — С какво ли оръдие гърмят пък сега тези хора!
— Това не беше изстрел! — кресна възбудено Херберт Франк, ала гласът му издаваше радост, тържество. — Това беше експлозия. Я погледнете там, Либел! Параходът е изчезнал! Не казах ли аз, че пътуват твърде бързо, за да могат да ни стигнат! Парният котел не е издържал и се е пръснал!
Развълнувани, Либел, Алиса и Арман погледнаха към мястото, където преди няколко секунди още държавният параход се извисяваше над вълните. Не се виждаше нищо вече! На повърхността плаваха дъски, а между тях се виждаха хора, които напразно се мъчеха да се борят с вълните!
— Да върнем назад яхтата! — предложи Либел. — Може би ще успеем да спасим някого от нещастния екипаж.
— Човешкият ни дълг изисква това! Направете го, приятелю — съгласи се Херберт, — макар че аз лично не вярвам да успеем. Докато стигнем там, акулите ще са се разправили с тях. Те са по-бързи от нас!
Либел кимна е глава. Той много добре знаеше, че Херберт има право. Въпреки това, той обърна руля и яхтата полетя към мястото на катастрофата.
Пристигнаха твърде късно. Не се виждаше вече никакво човешко тяло, а само множество акули, които изобилстваха по тези места, особено край Дяволския остров.
— Направихме, каквото можахме! — Херберт Франк сви рамене. — Сега да помислим за себе си! Ако времето и вятърът останат както сега, с Божия помощ ще стигнем Флорида и пак ще бъдем свободни и щастливи човешки същества.
Алиса Тери беше коленичила. Едри сълзи течаха по бузите й. Тя се молеше.
— Обзалагам се — промърмори немският детектив, — че тя по-малко благодари на Бога за собственото си спасение, отколкото се моли за успокоение на душите на ония нещастници, които Галицин изпрати на преждевременна смърт.
— Галицин? — сепна се Либел. — Какво да правим с него? Не можем по никакъв начин да го вземем с нас във Флорида, защото там той сигурно ще намери начин да ни отмъсти, макар и да не може да разчита на съдействие от страна на правосъдието на Съединените щати.
— Ще наеме убийци, които да ни премахнат — съгласи се Херберт. — Аз съм решително против всякаква милост към него. Най-добре би било да го хвърлим в морето, макар и да намирам, че това е твърде леко наказание за него.
— Не бъдете толкова жесток! — помоли Алиса Тери. — Той действително е свиреп и престъпен човек, но все пак е човек!
— Но какъв! — гневно изръмжа немецът. — По дяволите тази сантименталност, която се плаши от логичните последствия и в последния момент прави най-големи грешки! Нека гласуваме какво да правим с него. Аз гласувам за смъртта му.
— И аз! — присъедини се Арман Боне. — Подлецът напълно е заслужил смъртно наказание не само заради нас, а и заради всички нещастни жертви, които гинат в подземията на каенския затвор.