— Изгубен съм! — изкрещя Галицин с глас, в който нямаше вече нищо човешко. Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите, а около устата му се появи пяна.
— Свърши се с мене!
В този момент пред краката му падна нещо тежко. Либел му беше подхвърлил една двуцевна ловджийска пушка. А как, мислите, постъпи този мизерен човек, след като получи и това последно благодеяние от своите съдии? Той чевръсто нагласи пушката за стрелба и я насочи към яхтата. Ала тя беше празна и той с проклятие я хвърли на земята. Започна да вика като животно. Тичаше като луд насам-натам по брега и изпращаше по адрес на оставилите го приятели всички руски псувни и проклятия.
Обаче, тия проклятия не стигнаха до ушите им. Яхтата плаваше бързо и скоро се загуби в далечината. Галицин с глух стон рухна на земята.
— Изоставен на този пуст остров — изпъшка той, — осъден на мъчителна бавна смърт и никаква възможност за спасение… никаква!
Това бяха последните му думи. След това изпадна в тъпа безчувственост, която скоро премина в тежък сън.
2.
Оставихме Мадлен Готие в Лондон, заета с изпълнението на двойна самарянска длъжност. За едната тя получаваше царска заплата, защото лорд Лоуел, след като няколко дни беше наблюдавал преданите грижи, които тихото и скромно момиче проявяваше към болната Клотилда, съобщи на Мадлен, че й е определил постоянна заплата. Цифрата, която той посочи, надминаваше и най-смелите очаквания на Мадлен. Това я освобождаваше от всякакви материални грижи. Обаче лорд Лоуел постави едно условие, на което тя едва след дълго колебание се съгласи. Той поиска от нея тя да се пресели в неговата къща, за да може напълно да се посвети на болната.
Мадлен отначало не искаше да се съгласи, защото си мислеше за Маврус Ленски, когото беше приютила в малката къщичка на брега на Темза и за когото, въпреки уморителната й работа, се грижеше като сестра…
Действително сега художникът нямаше вече толкова належаща нужда от нея, както в началото. Нервите му се бяха поуспокоили, той беше станал тих и мълчалив, беше разбрал, че Мадлен не е Клотилда и я бе накарал да му разкаже как го е намерила на улицата ранен и възбуден до лудост и как се погрижила за него и го е довела в тази къща.
Художникът с благодарност я увери, че никога няма да забрави услугата й. Но мрачните му погледи плашеха Мадлен, а упоритата му затвореност й вдъхваше страх. Какво можеше да й помогне старателно заключената врата против лудостта на този човек, лудост, която съвсем не беше изчезнала. Той изглеждаше силен и в момент на припадък, който беше твърде възможен, можеше да разбие вратата, да нахълта при нея и тогава…
Мадлен потреперваше при тази мисъл. Да вика за помощ би било безполезно, тъй като къщичката беше изолирана, а шумът на реката и свиренето на вятъра биха заглушили виковете й.
Вътрешно, в себе си, Мадлен отдавна желаеше да се раздели с Маврус Ленски, но въпреки това се поколеба, когато лорд Лоуел й предложи да се пресели у тях. Нещо повече — първия ден тя направо отказа на лорда. Обаче една случка, която се разигра през следващата нощ, я накара да съжалява за отказа си и затвърди решението й да се раздели с лудия.
През нощта тя си легна едва след като чу равномерното му дишане, уверена, че спи дълбоко. Дръпна резето, сложи и масата пред вратата и си легна. След около час обаче се събуди от особен шум. Стори й се, че мишки гризат прага на стаята й. Без да запали лампата, тъй като луната осветяваше достатъчно стаята, тя седна полуоблечена в леглото и се ослуша. Откритието, което направи, беше ужасно. Художникът се опитваше с къс желязо да изкърти вратата. Отначало той работеше, колкото се може по-тихо, но скоро, като видя, че вратата не се поддава, се разсърди и лудостта му внезапно избухна. Захвърли желязото и заудря с брадва по вратата без да го е грижа, че това може да събуди Мадлен. Ужасена, тя разбра, че дъските не ще устоят дълго на това нападение. Бавно, но сигурно те поддаваха, а лудият продължаваше да сипе удари по тях.
Мадлен помисли за бягство, но през вратата беше невъзможно. Оставаше й само прозорецът. Къщата беше едноетажна и не много висока. Момичето можеше с доста голяма сигурност да разчита, че няма да се нарани, ако се опита да скочи през прозореца на улицата.
Облече се бързо. Ръцете не я слушаха, трепереха. През цялото време чуваше сърдитите възгласи на художника, безумното му бърборене.
— Ще разбия на късчета вратата — скърцаше със зъби нещастникът. — Аз трябва да вляза при нея, трябва да вляза. Тя ще стане моята Сузана! Другата ми избяга, но и тази е хубава! Ще я убия и след това ще я рисувам! Ще предам угасването в погледа й, замръзването на чертите на лицето й, и тук, в тази къща, ще се роди едно произведение, каквото човечеството от петстотин години не е виждало… Няма ли да се отвориш ти, проклета врата! Ето, ето ти смъртоносния удар! И както насичам тебе, така ще убия и нея!