— Мила Мадлен, моля ви да съобщите на лорд Лоуел, че желая да го видя. Кажете, че го моля да отдели за мен четвърт час.
Мадлен излезе, за да съобщи на лорда желанието на Клотилда. Завари го пред писалището му. Като чу, че Клотилда иска да говори с него, той трепна. Предчувстваше, че между него и гостенката му ще се води разговор, който по всяка вероятност, ще доведе до раздяла. Въпреки това веднага стана и отиде в стаята, където го чакаше Клотилда Боазльо. Мадлен, разбира се, го пусна да влезе сам. Тя беше достатъчно коректна, за да разбере, че може би искат да си кажат неща, при които третият човек е излишен.
Когато лордът влезе, той! застана като закован, с поглед втренчен в Клотилда. Беше я виждал често докато беше още здрава и живееше при художника и винаги я намираше за много красива, но днес със своето свежо и леко бледо лице, заобиколено от златочервени коси, тя му се стори хиляди пъти по-хубава, хиляди пъти по-съблазнителна и той трябваше да положи свръх усилия, за да не покаже възторга си, да не издаде чувствата, които изпитваше.
Клотилда му протегна изящната си бяла ръка.
— Елате при мен, драги приятелю — помоли тя, — искам да ви благодаря сърдечно за всичко, което сторихте за мен! Думите съвсем не са достатъчни, за да изразят тази благодарност. Необходими са дела, необходим е цял живот, изпълнен с неизчерпаема благодарност.
— Само изпълних дълга си — поклони се лордът. — Прибрах в моя дом една беззащитна, застрашена жена и когато видях, че тя е болна, сериозно болна, разбира се, не можах да я оставя на произвола на съдбата, без да се погрижа за нейното лечение. Всеки на мое място би направил същото. Това е най-елементарното изискване на човечността. Впрочем, аз мисля, Клотилда, че би било по-добре да не говорим вече за това. Как се чувствате, уважаема приятелко? Имате ли някакво желание, искате ли нещо, което бих могъл да ви доставя? Моля ви, кажете ми и ще го имате веднага!
— Зная — въздъхна Клотилда, — че ме ограждате с нежни грижи. Но тъкмо те затрудняват моето оставане тук, във вашата къща. Няма вече дълго да ви бъда в тежест, лорд Лоуел!
Лордът побледня. Стана тъкмо това, от което най-много се боеше.
— Да, приятелю — поде отново Клотилда. — Ние трябва да се сбогуваме. Нашите пътища се разделят. Моят води към мрака на един самотен живот.
— Клотилда! — възкликна дълбоко развълнуван лорд Лоуел. — Не знаете ли, не чувствате ли колко ме наскърбявате с тези си думи? Трябва ли и устните ми да кажат онова, което вие сигурно сте прочела в очите ми, а именно, че моят живот ще стане още по-мрачен, още по-самотен, ако трябва да се разделим?
— И въпреки това е неизбежно! Седнете до мен и ще ви разкажа подробно причините за това мое решение. По-точно казано, не мога да ви дам никакви други обяснения, освен да ви разкажа историята на моя живот. Ще гледам да бъда кратка, много кратка дори, защото говоренето още ме изморява, пък и срамът ме кара да мина набързо през някои събития. Не, не ме гледайте така учудено, аз не съм недостойна жена, аз съм само една нещастница.
И красивата жена разказа тъжната история на живота си. Когато стигна до опита на лудия Ленски да я убие, тя изрече с въздишка:
— Останалото го знаете. Нещастникът беше обхванат от буйна лудост и аз за малко щях да стана жертва на тази лудост. Отдавна щях да съм в гроба, ако вашата бдителност не беше ме спасила! Вие ме взехте в дома си, вам дължа своя живот и своето здраве! Вие чухте всичко, милорд, и ви е ясно защо не мога да остана повече във вашия дом. Твърде горда съм, за да стана ваша любовница, а да стана ваша съпруга нямам право. Принадлежала съм на човек, с когото не бях венчана, недостойно би било за вас да ми дадете името си. И дори ако вашата любов и преданост ви заслепят дотолкова, че ви накарат да забравите всичко и ми го предложите, аз ще бъда принудена, милорд, да ви откажа. Не бих желала да съм причина за нещастието и общественото порицание на един човек, комуто дължа толкова много!
Клотилда млъкна. Две едри сълзи трепнаха на копринените й ресници. Лордът пък беше закрил очи с дясната си ръка, на която светеше едър брилянт. Дълбоко мълчание се възцари в стаята. Най-сетне той отново проговори. Гласът на този човек с твърд и непоколебим характер, привикнал да заповядва и да изисква подчинение, звучеше леко и кротко, като глас на молещо се дете.
— Ако между нас не може да става дума за любов, Клотилда — промълви той, — не отблъсквайте приятелството ми. Аз ви предлагам най-чистото, най-благородно, приятелство, каквото може да свързва две души. Не ме отблъсквайте! Повярвайте ми, вие се нуждаете от покровителство, защото според това, което сама ми разказахте, имате двама опасни врагове. Единият е луд, ала от другия трябва да се пазите. Той е по-опасен от лудия, защото не насочва открито ножа си, а действа тайно, прикрито. Говоря, разбира се, за съпруга ви, генерал Боазльо.