— Струва ми се, че някой ви повика от кръчмата. Навярно лордът иска да поръча нещо.
Лорд Лоуел, благодарение на своята необикновена щедрост, беше нещо като Бог в очите на ханджията и нему се струваше, че е престъпление да го остави да чака макар и една минута. Затова остави купата с горещия пунш и изтича в кръчмата, за да види какво иска лордът. Мадлен използва момента, за да изсипе цялото съдържание на сребърната кутийка в горещия пунш. Белият прах бързо се стопи. След това тя се върна в кръчмата, където се намираше и Клотилда, и седна при спътницата си.
Времето вече беше напреднало. Селските първенци си отидоха, поклащайки се, готови да понесат мърморенето на жените си. В кръчмата останаха само лордът с дамите и войниците от Сен Дени с арестувания Зола.
Ханджията внесе и сложи на масата им купата с пунша. Напълниха чашите, а ефрейторът беше станал толкова снизходителен, че благоволи да бутне и към Зола една чаша. Писателят искаше да отпие, когато лордът внезапно запя весела английска песен. Обаче вместо истинското съдържание на песента, думите съдържаха следното предупреждение: „Не пийте приятелю, ние ще приспим войниците“.
Зола излезе много несръчен, изпусна чашата на земята, тя се счупи и ароматният пунш потече по пода.
— Каква загуба! — кресна ядно ефрейторът. — Който не внимава, няма да пие пунш. Друга чаша няма.
Той не подозираше каква услуга направи на своя арестант. Сънотворното прояви бързо своето действие. След четвърт час войниците един след друг започнаха да се измъкват и да търсят място за лягане. На скамейката до печката двама вече легнаха. Един се пъхна под нея, а билярдът, който се намираше в един ъгъл на помещението, послужи за легло на останалите трима. Ефрейторът се държа най-дълго. Клатушкайки се, той се отправи към масата, на която седяха лордът с Клотилда и Мадлен.
— Уважаеми госпожи — опита да се поклони той, като държеше до половина напълнената си чаша с трепереща ръка и гледаше с изцъклени очи Клотилда и Мадлен, — позволете на един честен ефрейтор, който стана причина да дойдем тук и да намерим такова приятно общество… общество… пътуване, аз съм честен ефрейтор… да живее дезертьорът… да живее обществото.
Падна и се търкулна под масата. Там заспа и шумно захърка.
Лорд Лоуел стана и обиколи и другите войници, за да провери дали спят. Констатира, че никога в живота си не беше виждал хора да спят и да хъркат толкова хубаво, както войниците от Сен Дени.
След това той отиде при спокойно седящия на стола си арестант и му протегна двете си ръце:
— Господин Емил Зола, имам чест да ви съобщя, че сте свободен.
Знаменитият писател стана и стисна развълнувано ръцете на лорда.
— Господине! — изрече трогнат той. — Аз още не ви познавам, но изпитвам най-дълбока благодарност към вас и вашите дами. Вие ми услужихте много повече, отколкото предполагате. Ако бяха ме закарали в Париж, моите неприятели, генерал Боазльо, полковник Анри, майор Пати дьо Клам и другите офицери биха използвали тази грешка, арестуването ми като дезертьора Етиен, и биха ме затворили под неговото име в някоя килия на „Мон Валериен“, откъдето вече нямаше да изляза жив.
— Вашето предположение е вярно, господин Зола — чу се гласът на Клотилда, която се приближи заедно с Мадлен. — Биха ви убили тайно!— Това ви казвам аз, която още официално съм съпруга на генерал Боазльо!
— Съпругата на генерал Боазльо! — изненада се Зола. — Значи, вие сте Клотилда Боазльо, която ние с Пикар и Матийо Драйфус искахме да освободим от лудницата на доктор Дюбоа… Ах, кого виждам! Това е госпожица Мадлен Готие, смелата млада дама, която ни помогна толкова много тогава, при нашето опасно предприятие! О, благодаря вам, мили, добри хора, че се погрижихте за моето спасение. Никога няма да забравя това, което направихте тази нощ за мен!
Сълзи потекоха по бузите му. Лордът му каза името си и двамата мъже още веднъж си стиснаха сърдечно ръцете. Понякога един час е достатъчен, за да свърже двама души във вечно приятелство. Това именно стана с Мортимър Лоуел и Емил Зола.
— А сега, приятелю — поде отново англичанинът, — елате с мен в нашата стая. Там ще обсъдим подробностите по вашето бягство, защото съвсем не сме толкова сигурни, колкото изглежда.
Те се качиха горе и след няколко минути обмислиха начина, по който могат да избавят Зола от по-нататъшни преследвания, преди всичко как да се измъкне незабелязано от къщата, защото това съвсем не бе толкова лесно, колкото изглеждаше.
Лордът взе една свещ и излезе. Когато се върна, лицето му изразяваше досада.