— Излизането от този хан — съобщи той, — е свързано с доста големи мъчнотии. Всички врати, както към улицата, тъй и към двора, са добре заключени. Освен това в двора се разхождат две големи кучета, с които не бих желал да имам работа. Сигурно не биха пуснали никога да излезе оттук.
— Не би ли било най-добре — попита Зола — чисто и просто да се доверим на ханджията и жена му?
Лордът помисли малко и поклати отрицателно глава.
— Даже и да искат да ни помогнат — каза той, — пак не биха могли, защото с това биха се изложили на тежко наказание. Аз съм на мнение да не намесваме ханджията в тази работа, а сами да уредим бягството. Дойде ми наум една идея.
И Лоуел разказа на дамите и на Зола плана, който беше намислил. След съвещанието лордът събуди слугата си, който спеше в една малка стаичка, и му заповяда да се облече и да дойде в неговата стая. Не след дълго той застана пред масата, около която бяха насядали Зола, дамите и лордът. Слугата беше не много едър ирландец, но със здрава мускулатура, бивш боксьор. По време на едно свое пътуване из Англия лордът посетил боксовото състезание, което ставало в театъра на провинциален градец.
Един знаменит боксьор, Патрик О’Донел, бил вече победил всички свои противници и в края на представлението самодоволно предлагал възнаграждение от петстотин фунта стерлинги на оня, който би го победил. Но никой не посмял да му излезе насреща. Силните мускули на боксьора и здравите му юмруци вдъхвали респект. Обаче лордът се ядосал на самохвалството на този млад човек. Той слязъл от ложата си, отишъл на сцената, свалил дрехата и жилетката си и извикал на боксьора:
— Ела, момче, да си премерим силите. Но ще плащаш, ако те победя.
И Патрик О’Донел не само изгубил борбата, но и бил натупан така здраво от лорд Лоуел, че в края на краищата лежал стенейки в краката му. Когато пък дошло ред за заплащане, се оказало, че боксьорът не само че не разполагал с петстотин фунта стерлинги, ами нямал дори и един фунт, защото преди представлението кредиторите му били взели всичко, даже и часовника и иглата за вратовръзката му.
— Но въпреки това аз ще си платя! — извикал Патрик О’Донел. — Аз съм честен човек и не искам някой да има право да каже, че не съм си удържал думата.
След като бил превързан от присъстващите лекари, той се явил пред лорда, направил дълбок поклон и казал:
— Дължа ви петстотин фунта, милорд! Колко бихте ми плащали годишно, ако ме вземете за слуга? Вие действително сте по-добър боксьор от мен, което още чувствам по цялото си тяло. Все пак бих могъл да ви пазя добре, пък и няма да ми липсва нито вярност, нито преданост.
— Добре — кимнал лордът. — Ако искате да постъпите при мен, ще ви плащам двеста фунта годишно.
— Решено! — съгласил се ирландецът. — След две години и половина ще съм си изплатил дълга и отново ще стана свободен човек!
Лордът, разбира се, само привидно се съгласил с това предложение. След три месеца той заявил на своя слуга, че му опрощава петстотинте фунта и увеличава заплатата му на триста фунта годишно…
Лорд Лоуел не би могъл да желае по-добър, по-верен, по-съобразителен слуга от Патрик О’Донел. Ако господарят му наредеше: „О’Донел, иди да разбиеш носа на президента на Съединените американски щати“, ирландецът би отпътувал веднага за Вашингтон и в Белия дом би изпълнил точно поръчката за голямо неудоволствие на президента.
На същия този Патрик О’Донел лордът каза:
— Слушай, добри мой Патрик, сега е дошъл моментът да ми покажеш напълно своята вярност. Ще облечеш ефрейторската униформа на този господин и ще му дадеш своята ливрея. Ти действително нямаш брада, но аз ще те поначерня с въглен, така че поне от пръв поглед да не могат да те познаят. След това ще слезеш долу в кръчмата, ще седнеш на масата и ще играеш колкото е възможно по-дълго ролята на арестувания, а пък този господин — и лордът посочи Зола — ще се качи на нашия кон и веднага ще отпътува.
— Милорд, ще направя всичко с най-голямо удоволствие — заяви Патрик О’Донел.
— Ще трябва, обаче, да те предупредя — прибави лорд Лоуел, — че ефрейторът и шестимата войници няма вечно да спят и когато се събудят и разберат, че ти не си истинският техен арестант, ще се разсърдят и ще те натупат.
Патрик О’Донел се изправи гордо, сви юмруци и дори изпод ливреята личеше, че мускулите му са напрегнати.
— Милорд — попита той, — може ли, докато французите още спят, да им взема оръжието и патроните и да ги обезвредя?
— Разбира се — отговори Лоуел, — нямам нищо против, дори ако им вземеш ножовете и ги скриеш или повредиш.
— Тогава всичко е ол’райт! — зарадва се О’Донел. — Щом французите не могат да стрелят и дори нямат и ножове, здравата ще ги набия. След това нека си съберат кокалите в кърпа и си ги носят в Сен Дени.