Той пришпори коня и в галоп напусна двора през предварително широко отворената от ханджията порта. Шумът в кръчмата се усили. Чуваха се стенания, пъшкане, псувни и клетви на английски и френски език, уплашените викове на ханджията, който гледаше как пред очите му трошат покъщнината.
Лорд Лоуел се приближи усмихнат. Но това, което видя в кръчмата, го направи сериозен. Ханджията стоеше на прага, но в момента, когато лорд Лоуел се приближи до него, един от френските войници, отхвърлен от силния юмручен удар на Патрик О’Донел, полетя към стопанина на „Бялата роза“ и двамата заедно се търколиха на пода. В средата на стаята стоеше бившият боксьор. За да може да се бие по-свободно, той беше съблякъл дрехата и засукал ръкавите на ризата си чак до рамената. Напразно ефрейторът заедно с останалите пет войници се опитваха да се приближат до него. Ирландецът удряше с такава сила и ярост около себе си, че беше наистина опасно да го приближи човек.
— Елате насам, вие, френски негодници! — викаше той силно. — Ще ви покажа какво нещо са английските юмруци! Ето ти, момче, един по носа, който навираш много напред! Не ти ли стига! На ти още един! Тъй, сега няма вече да се месиш в неща, които не ти влизат в работа.
Боксьорът беше нанесъл на един от войниците такъв силен удар в корема, че човекът рухна като ударен от гръм.
— Арестувайте измамника! — викаше ефрейторът. — Той е помогнал на дезертьора да избяга! Ако не можем да закараме в Париж истинския беглец, поне ще им предадем съучастника му! След мен, момчета, срамота е, ние седмина да се страхуваме от един-единствен човек!
Ефрейторът се спусна върху Патрик О’Донел, но получи такъв силен удар в брадата, че се зашемети. Тогава ирландецът, обиден и разярен от думата „измамник“, го сграбчи и го понесе като кукла към прозореца. Тук го хвана за краката и заплаши войниците, които го приближаваха, че ще ги размаже със собствения им ефрейтор.
— Измамник ли каза ти, френски палячо! — извика гръмовито Патрик О’Донел. — Позволи си да обидиш един син на зеления остров! Сега ще лежиш за наказание в калта на двора и ще пиеш заедно с патиците от голямата локва.
Чу се силен трясък, ефрейторът полетя през прозореца и падна на двора върху купчина тор.
Войниците навярно си помислиха, че са длъжни да го последват, защото заобиколиха Патрик О’Донел, който един по един ги изхвърли по същия начин на двора. След като най-сетне изпрати и последния, той обърса потта от челото си и извика на ханджията:
— Дайте ми шише вино, господин ханджия, ако обичате! Искам да подкрепя силите си, защото, ако се върнат пак, ще трябва отново да ги изхвърлям навън.
Ала ефрейторът и шестимата войници вече не се върнаха. Пребити, те се оттеглиха от селото колкото може по-бързо и по-незабелязано. Оставиха даже и оръжието си, което по-късно уплашеният ханджия намери в бъчвата с оцета.
По пътя те се уговаряха как да излъжат началника си, като му разправят една страшна история за разбойническо нападение, за да извинят по такъв начин бягството на дезертьора и загубата на оръжието и патроните. Беше ги срам да признаят, че са били бити от един-единствен човек.
Докладваха, че са били нападнати от над стотина души, които им отнели арестанта. Те били изстреляли всичките си патрони и изпочупили ножовете си по гърбовете на нападателите, но в края на краищата били принудени да се оттеглят пред многобройния неприятел. За съжаление изпуснали пленника. Както се вижда, във Франция лъжат майсторски не само генералщабните офицери, но и простите войници.
На другия ден по обяд лорд Лоуел напусна селото с поправената си кола и пристигна безпрепятствено вечерта в Париж, където отседна в „Грандхотел“ заедно с дамите. Храбрият Патрик О’Донел, който седеше гордо на капрата до файтонджията, пресмяташе колко англичани са необходими, за да напляскат френската армия.
— Един срещу седем — си казваше той, — съвсем чиста сметка! Лошото е само, че народите не се боксират, ами оставят проклетите оръдия и пушки да решават въпросите. Да живее Великобритания!
С този вик колата пристигна в Париж.
4.
Когато Галицин се събуди от тежкия си сън, лъчите на слънцето падаха отвесно и той заключи, че е около обяд. Озърна се, разтърка очите си и в първия момент не успя да си спомни къде всъщност се намира и как се е озовал на този непознат остров. Но изведнъж събитията се върнаха в ума му и ужас обхвана душата му. Беше на малко късче земя, която по всяка вероятност лежеше между Южна и Северна Америка, на пуст остров, чийто единствен обитател беше той. Значи, тук го бяха довели неговите престъпления, това беше наказанието му за тях.