Червения Галицин потръпна. Закри лицето си с ръце и заплака като дете. Целият му живот премина пред очите му. Почти на всяка крачка той беше потъпквал човешките и божиите закони. Още от дете беше обиждал и наскърбявал родителите си, а когато по-късно постъпи като офицер в руската армия, беше живял толкова разточително, че беше опропастил напълно стария си баща. Княз Галицин, който разполагаше само със скромното си състояние, плащаше за своя син, докато не му остана нищо. Единственото, което успя да запази, беше едно малко имение, в което се оттегли заедно с жена си. Какво друго можеше да направи нещастният старец, освен да пожертва и това малко имение, и това свое последно убежище, когато един ден получи от Петербург съобщение, че синът му е фалшифицирал подписа му върху полици и че той или трябва да плати или ще трябва да се примири с мисълта да види единствения си син и наследник на княжеската титла като фалшификатор в затвора.
Двамината стари хора не спаха цялата нощ и се съвещаваха какво да правят. На следната сутрин малкото имение беше продадено на един търговец от близкия град. Този купувач отдавна беше хвърлил око на хубавия имот и плати доста добра цена за него. Парите изпратиха в Петербург за изплащането на полиците с фалшифицирания подпис. Ала на третия ден старият княз и беловласата му съпруга бяха намерени мъртви в леглата им. Хората сметнаха това за нещастие, но Галицин знаеше добре, че беше убийство. Той беше тласнал собствените си родители към смъртта. Отцеубиец! Галицин изпъшка, като си спомни това. Заудря се с юмруци по главата и отново се строполи върху пясъка на брега.
Ала неприятните спомени не му даваха покой. Той никога не беше удържал на думата си. Никога не беше вървял по правите пътеки на живота. Беше лъгал и мамил приятелите си, беше ги използвал за свои цели, докато най-после беше останал без приятели. Преди години обичаше едно момиче, Ета, и го беше предал на полицията, за да си осигури блестяща кариера посредством разкритието на едно нихилистично съзаклятие. Любимата му беше изпратена заради него в Сибир, но за сметка на това започна стремително да се издига. Стана богат, влиятелен и получи важна длъжност в тайната петербургска полиция.
С какво можеше да оправдае тази длъжност? Главно с това, че издаваше почтени хора, излизаше като обвинител срещу тях, докато биваха осъждани и изпращани в Сибир. Някои от тях бяха дори обесени и Галицин по задължение беше присъствал на тяхната екзекуция. И сега тук, на този пуст остров, сам осъден, може би на мъчителна смърт, той не можеше да се откъсне от ужасната картина.
В двора на Петропавловската крепост през една мъглива снежна утрин бяха обесени една след друга четири негови жертви. Четирима души, които той чрез своята лъжлива клетва беше тласнал към смъртта. Беше ги обвинил, че са нихилисти, без те да имат каквато и да било връзка с бунтовниците. Галицин видя как им сложиха примките на врата, чу последната им молитва и последното им изхъркване. Струваше му се, че и сега изникват пред него неподвижните, изцъклени очи, които го гледаха с презрение, с мъчително обвинение.
Нещастникът изрева и се загърчи по пясъка. Тук, на този остров, в ужасната самота, той не можеше да се отърве от тези страшни видения. Чувстваше, че ще полудее, ако не види повече човешко лице, ако не чуе човешки глас. Обхвана го дълбоко разкаяние за досегашния му живот. Ах, да можеше да започне нов живот! Колко различен би бил той от досегашния му!
Мина дълго време, докато се поуспокои и стана способен да обсъди положението си. На няколко крачки от него се намираше голям сандък. Ония, които го бяха оставили тук, поне не бяха толкова жестоки да го оставят без храна и възможност за защита. Сандъкът навярно съдържаше хранителни припаси, имаше и пушка, наистина без патрони, но сигурно те бяха в сандъка. Първата му работа беше да изследва съдържанието му, защото от него зависеше съществуването му.
Галицин се изправи и вдигна към небето сключените си за молитва ръце. За пръв път от детството си почувства нужда да се помоли. Молитвата му беше къса. В нея той признаваше, че е вършил престъпления, ала нещастието, което го беше сполетяло, му отворило очите и той щял да се опита да стане по-добър и моли Бога да му помогне за това.
Приближи се до водата, изми си ръцете и лицето и се върна при сандъка. Той беше голям, може би метър широк и половин висок. Капакът беше само леко закован, така че Галицин успя лесно да го отвори. Прегледа внимателно своето притежание. Най-отгоре лежеше свещеното писание. Един хубаво подвързван екземпляр на френски език. Следващото нещо, което попадна в ръцете му, бяха сто патрона за пушката, торбичка с барут и друга със сачми. Той беше снабден за доста време с муниции. Това го накара да се почувства по-сигурен, тъй като не знаеше дали не му предстои борба с диви зверове или людоеди, против които можеше да разчита единствено на оръжието си. Трогна се до сълзи, като разгледа и по-нататък съдържанието на сандъка. То като че ли не беше определено за омразен враг, който трябваше да се накаже и да се накара да почувства своето нещастие, а за обичан брат, който не трябва да бъде лишен от нищо. В него имаше около двадесет консерви с фасул, грах, ориз, пушено месо и сухари; едно чувалче брашно и две големи парчета пушена сланина. Освен това — брадва, големи и малки гвоздеи, няколко ножа, един свредел, малък трион, клещи, големи макари конци и значително количество кибрит. Намери и една малка лампа, каквато се употребява на параходите, голямо парче фитил и шише с масло за горене. До сандъка лежеше и малко буре, пълно със сладка вода.