— Не съм имал тази чест — изръмжа иронично Анри, — но навярно той прилича на баща си и също е такъв дребнав педант като него.
— Тъкмо обратно — разпали се Готие. — В цял Париж няма по-лекомислен младеж от Фердинанд Бертулус!
— Къде работи?
— Студент е по право. Но, струва ми се, неговото учение е останало съвсем на заден план, защото вместо да изучава юриспруденцията, той се занимава с хубавата госпожица Зизи, една прелестна гризетка от Латинския квартал. Трябва с известна гордост да подчертая, че аз устроих запознанството на младия Бертулус с малката Зизи.
Анри се замисли. Бавно изтърси пепелта от хаванската си пура върху ръба на чинията.
— Разбира ли се добре старият Бертулус със сина си? — попита най-сетне.
— Да се разбират ли? — изсмя се Готие. — Възможно ли е това при такова различие на характерите? Бертулус е въплътената честност и правдивост. Мисълта да дължи някому и пет сантима би му била непоносима, а синчето му прави дългове като… извинявайте, господин полковник, той прави дългове като един майор и никак не бърза с изплащането им. Фердинанд е добро момче, сърдечно момче, но лекомислието му е безгранично. Бертулус, разбира се, го обича, би дал душата си за него, той е единственото му дете, но много се гневи когато научи, че Фердинанд е подписвал полици, правил е дългове или не си е удържал на думата. В такъв момент, господин Анри, съдията Бертулус е в състояние, подобно на старите римляни, да прати и собствения си син на ешафода.
Анри се облегна на креслото си, затвори очи и изглежда се замисли.
— Вярвате ли, че малката Зизи от Латинския квартал е удовлетворила молбите на младия човек? — попита Анри след няколко минути.
— Пази Боже! Тя е хитра и знае, че в такъв случай скоро не ще може да очаква от него нищо. Води го за носа, оставя го да се измъчва от желанията си и в това време му изпразва джобовете с малките си бели пръстчета.
— Добре! — Анри стана. — Идете веднага при малката гризетка в Латинския квартал и й кажете да напише на Фердинанд Бертулус писмо, в което да го помоли да се срещнат. Когато влюбеният глупак отиде при нея, тя да му поиска да й купи хубав брилянтен пръстен, който била видяла на витрината на Питу. Нали знаете, Готие, заложната му къща се намира на улица „Мадона“.
— Познавам всички заложни къщи в Париж, господин полковник! — изрече актьорът тъжно. — Зная, че тази заложна къща по-рано принадлежеше на баща му, стария Соломон Дулсети. Той ме е лъгал често, мошеникът!
— Оставете сега тези спомени! — възпря го Анри. — По-добре побързайте да отидете при малката Зизи! Нека му обещае, че ако й купи този пръстен, тя ще задоволи най-горещото му желание!
— И после! — заинтересува се Готие. — Какво ще стане след това?
— Това вече не е ваша работа! — сряза го грубо Анри. — Вам ще се плати за посредничеството, а малката Зизи ще задържи за компенсация пръстена, който ще получи. А сега довиждане, Готие! Оставете ме да изляза пръв. Няма нужда хората да ни виждат заедно на улицата.
Анри излезе. Няколко минути след това напусна ресторанта и бившият актьор и се отправи с бързи крачки към уютното жилище на малката Зизи в Латинския квартал.
Същия ден вечерта гърбавият Питу седеше в работния си кабинет. Това беше същата стая, която беше служила за кабинет на стария Соломон Дулсети, малката стаичка зад дюкяна, в която върху високи дървени рафтове бяха сложени големи и малки вързопчета, заложени от бедни и нещастни хора. Тук още се намираше старото, изядено от червеи писалище, с разклатени чекмеджета, пред което беше седял Соломон Дулсети и в което беше скрит тайният телеграфен апарат, с който си служеше за бързи справки. В ъгъла пък стоеше големият дървен шкаф, който прикриваше една малка стълба, по която идваха някои приятели и клиенти, които имаха достатъчно основания да не желаят да влизат през парадния вход на магазина. Срещу писалището се намираше старата, мръсна софа, върху която Естерхази често беше седял навремето, когато уреждаше полиците си със Соломон Дулсети.
И сега върху тази софа седеше висш офицер, но вече не Естерхази, а полковник Анри. В креслото пред писалището се беше разположил не Соломон Дулсети с побелялата си козя брада, а синът му, гърбавият Питу, който сега беше глава на фирмата и с успех следваше пътя, по който баща му беше натрупал богатство.
Действително, гърбавият Питу не беше наследил богатството на Соломон Дулсети. То беше навремето конфискувано от съда, за да се обезщетят поне отчасти неговите многобройни жертви. Освен това от цялата къща, обитавана от Соломон Дулсети, сега беше останал само магазинът и кабинетът, тъй като пожар беше унищожил горните етажи и само най-долният, приземният, беше останал обитаем.