Този въпрос Бертулус отправи към своя писар Готие, който, след като напразно беше чукал няколко пъти на вратата, влезе и направи дълбок поклони.
— Господин Бертулус — съобщи Готие, — в канцеларията преди малко дойде един господин, който желае да ви види и да говори с вас по някаква много важна и много бърза работа.
— Нека се отнесе до секретаря ми — опита се да го отпрати Бертулус. — Днес не приемам никого.
— Казах го вече на господина — Готие зае поза, каквато навярно е заемал на сцената, когато е играл ролята на пръв министър при някой цар. — Но господинът настоява да говори лично с вас. Съобщението било важно и от частен характер.
— Как се казва господинът?
— Съобщи името Питу!
— Питу… Питу? Не познавам човек с такова име…
— Господинът няма много приятна външност — позволи си да забележи Готие. — Независимо от това, че има доста значителна изпъкналост на гърба си, която простият народ би нарекъл гърбица, той прилича много на потомците на оня народ, който има щастието да премине Червеното море като по суша.
— Забранявам ви да говорите по такъв начин! — кресна Бертулус. — Евреин или християнин, това е без значение за съдията. Доведете при мен господина!
— Как, тук, в тази стая? — учуди се Готие.
— Правете това, което ви казвам, и оставете настрана актьорските си пози, когато влизате при мене. Не можете ли да забравите, че някога сте играл ролята на Марк Антоний, че хората от предградието са се възхищавали от вас?
— Такова нещо не се забравя никога, господин Бертулус — обяви тържествено Готие, като вдигна очи към небето. — О, ако ме бяхте видели тогава! Бях цял римлянин, господин Бертулус!
— Вие сте непоправим шут! Идете сега и ми доведете господина!
След няколко минути гърбавият Питу влезе в стаята. Той беше облечен елегантно и с дългата си остра брада не правеше лошо впечатление. Обаче Бертулус, който беше опитен познавач на хора, веднага забеляза лукавството и скритата злоба в погледа му.
Госпожица Риголет шумно се оттегли.
— Желаете да говорите с мен, господине? — съдията Бертулус посочи едно кресло. — Много съм зает, но тъй като, според думите ви, се касаело за частна работа, съм готов да ви изслушам.
— Името ми е Питу Дулсети — започна гърбавият, с Аз съм търговец от улица „Мадона“ и търгувам със злато и диаманти, но и с пари.
— Разбирам — кимна Бертулус и погледна презрително лихваря. — Но трябва да прибавя, господине, че нямам намерение да купувам злато, нито диаманти, а още по-малко да сключвам с вас някакви парични сделки срещу полици. Затова не знам какво бихте могъл да ми съобщите.
— Но въпреки това, тъкмо заради една полица съм дошъл при вас, господин Бертулус — отговори Питу, като го стрелна нахално с лукавите си очи. — Във всеки случай, в портфейла си имам полица за две хиляди и петстотин франка, подписана от вас.
Бертулус се вцепени, но само за момент. След това високо се изсмя.
— Трябва да има някаква грешка, господин Питу, защото не помня някога в живота си да съм подписвал полица.
Питу сложи цилиндъра на креслото до себе си, извади голям портфейл от джоба си, разтвори го и измъкна оттам лист хартия, която разгъна внимателно. Беше полица, която без да изпуска от ръката си, показа на белокосия съдия.
— Имайте добрината да се уверите сам! — предложи той. — Аз съм делови човек и знам какво казвам и какво правя. Тази полица ми е предадена вчера. Вашето име ли е подписано върху нея или не?
Бертулус гледаше ужасен, с широко разтворени очи листа хартия пред себе си. Лицето му беше побледняло като на мъртвец, устните му се разтрепераха и той намести по-добре златните очила върху носа си.
— Моля ви, елате с мен по-близо до прозореца, господине! — глухо промълви той. — Дайте ми възможност да разгледам по-добре този подпис. Тук е малко тъмно, мержелее ми се пред очите и не виждам нищо.
Двамата мъже приближиха прозореца. Бертулус треперещ дръпна завесите встрани и дневната светлина освети полицата, която Питу държеше с две ръце, сякаш се боеше да не му я дръпнат насила.
— Какво ще кажете, господин съдия? — погледна го лихварят със зле прикрито злорадство. — Това вашето име ли е или не е?
— Моето е! — промълви глухо, с мъка съдията.
— Вие ли го написахте, вие ли подписахте тази полица?
Настана мълчание, не се чуваше нищо друго, освен тежкото дишане на Бертулус.
— Моля най-покорно за отговор! — повтори гърбавият Питу.
Старият съдия изведнъж се изправи, лицето му доби свойствения си енергичен израз. Мускулите му се стегнаха, той събра цялата си енергия, за да даде достоен отпор на това подло нападение върху неговата чест и неговия живот.