— Да свършим набързо, господин Питу — отряза той. — Вие имате в ръцете си една фалшифицирана полица от сина ми, която е достатъчна, за да го компрометира, да го тикне дори в затвора, ако искате. Разбира се, това може да стане само, ако аз потвърдя пред съда, че подписът не е мой.
— Бихте ли наистина тръгнал против съвестта си, господин съдия? — попита дебнейки Питу. — Бихте ли си заклел, че сте подписал тази полица, бихте ли признал, че сте вършил с мен парични сделки?
Бертулус не отговори на този въпрос. Обаче в себе си призна:
— Не, не бих никога го направил. Предпочитам да пропаднем и аз, и синът ми, отколкото да излъжа пред съда!
Мълчанието продължи доста, докато съдията вземе решение:
— Аз мисля — каза той, — че работата няма да стигне дотам! Един Бертулус няма да излезе на съд срещу един Питу. Стойността на полицата е две хиляди и петстотин франка. Добре, ще ви дам пет хиляди, върнете ми я?
Питу мълчеше. Той гледаше с края на окото си полицата.
— Пет хиляди франка! — каза най-сетне той. — Много лесно искате да се отървете, господин Бертулус.
— Добре тогава, десет хиляди франка, но нито су повече. — Ако приемете моето предложение, ще ви платя веднага парите.
Питу се изправи и приближи до съдията.
— Господин Бертулус — изгледа го надменно той, — не давам въобще полицата за пари!
Беловласият човек, който в тази минута изглеждаше поне с десет години по-стар, се дръпна уплашено назад и погледна подозрително лихваря.
— Значи, не искате пари — промълви той. — Тогава искате друго нещо, какво е то?
— Много малко нещо, господин Бертулус. Хартия за хартия.
В очите на Бертулус се отрази пламъкът на някакво предчувствие.
— Говорете ясно, господин Питу — изрече сломено. — Обяснете ми открито какво искате от мен, за да ми върнете фалшифицираната от сина ми полица.
Питу погледна недоверчиво към вратата, сякаш да се увери, че не подслушва никой.
— Господин Бертулус — пошепна той, — у вас се намира делото на Естерхази. Към него са приложени известни телеграми и писма, с които единствено може да се докаже вината на майора.
— Разбира се — прекъсна го Бертулус. — Още днес писмата ще бъдат представени на Върховния съд и ще се определи денят, в който черният майор ще бъде осъден като фалшификатор.
— Този ден няма да дойде, господин Бертулус! — обяви Питу с нахална увереност. — Защото, нека ви кажа направо, в деня, в който преписката излезе от ръцете ви и бъде занесена във Върховния съд, аз ще направя публично достояние тази полица и всеки в Париж ще знае, че синът на почтения съдия Бертулус е фалшификатор.
— Подлец! — кресна старият човек. — Значи, такава била работата! Моят син е съблазнен да извърши фалшификация с мръсното намерение да се упражни натиск върху мен, да бъда принуден да предам доказателствата за виновността на Естерхази. А, господин Питу, сега разбирам всичко, сега знам, че вие сте само платено оръдие, посредник, който действа по чуждо поръчение. Аз познавам хората, които ви плащат за тази предателска дейност. Това са генерал Боазльо, полковник Анри, майор Пати дьо Клам и всички неприятели на отечеството, които искат да направят от Франция една страна без правда, без закон, без честност.
— Господин Бертулус — възпря го Питу, — ще ви запитам само още веднъж, искате ли да направим смяната? Ще ми дадете ли писмата и телеграмите, приложени към делото на Естерхази, срещу честта и живота на вашия син?
Ръцете на Бертулус стиснаха ръба на масата толкова силно, че тя изпращя, сякаш безчувственото дърво имаше сърце, което чувстваше скръбта на този стар, побелял човек. Предстоеше му страшен избор!
Но тази душевна борба трая само миг. Този човек не се нуждаеше от много време, за да намери истинския път, по който може да върви. С презрително движение той блъсна протегнатата с полицата ръка на Питу и кресна в лицето му:
— Вървете си. Напуснете веднага къщата ми и не прекрачвайте никога вече този праг! Но когато излезете на улицата и вашите съучастници напуснат тъмното скривалище, в което чакат, за да чуят резултата от нашите преговори и ви попитат: „Продаде ли старецът честта си, за да спаси безразсъдния си син?“, отговорете им: „Имало едно време един стар римлянин, който хванал синовете си, че участват в съзаклятие против отечеството си. Макар че обичал синовете си повече от собствения си живот, той ги изпратил на смърт, защото правдата била за него нещо по-висше и по-ценно, отколкото собствената му плът и кръв.“ Разкажете на цял Париж, господине, че съдията Бертулус прилича на този древноримлянин! Той ще остави сина си да загине, но няма да измени на правдата нито днес, нито когато и да било друг път!