С треперещи ръце Питу скри полицата в джоба си се измъкна като бито куче. Отдъхна си едва когато излезе навън и не виждаше вече гневното лице на стария съдия.
Бертулус с глух стон се строполи на пода. Изтощен душевно, той лежеше върху килима и прикриваше с ръце разплаканото си лице. Когато по-късно се изправи, приличаше на мъртвец.
— Всемогъщи Боже — изрече той с тих и мек глас, — ти, който виждаш сърцата на хората, знаеш колко страдах през този час и колко още страдам. Аз създадох този син, отгледах го от дете, закрилях първите му стъпки и се стараех да насадя в сърцето му всички добродетели и благородство. Но отровна роса падна върху нежния цвят и цветето се изроди. Аз трябва да го изкореня, защото съм длъжен да се погрижа това изродено цвете да не даде семе, за да не се увеличи този плевел в градината на моето семейство. Това ще разбие собственото ми сърце, ала по-добре е ние всички да загинем, отколкото един Бертулус да опозори името си.
Страшно решение се отпечата по лицето на стареца, който, олюлявайки се, излезе от стаята.
7.
Старият влезе в спалнята си, където имаше писалище. Отвори едно от чекмеджетата му и с трепереща ръка извади оттам револвер. Погледна го с мътен поглед и дребна сълза бавно се отрони надолу по бузата в побелялата му брада. След това сложи револвера във вътрешния джоб на дрехата си. Две помещения го деляха от стаята, в която се намираше синът му, но той вървеше толкова бавно, като че ли му предстоеше дълъг път. Краката отказваха да му служат и той няколко пъти беше принуден да се подпре, за да не падне. А когато стигна пред вратата на малката пушалня, закри лицето си с ръка и простена като ранен. Ръцете му се отпуснаха тежко върху дръжката на вратата. Тя се отвори и Бертулус влезе. Фердинанд стоеше облегнат на срещуположната страна. Той представляваше символ на душевна мъка.
Буйната му руса коса падаше разчорлена върху челото му, безумна усмивка блуждаеше по устните му, връзката му се беше развързала и висеше от едната страна на бялата му яка, а очите му светеха с трескав блясък. Щом видя баща си, младежът трепна. Той сякаш предчувстваше, че го очаква нещо страшно. Бертулус застана в средата на стаята и спря задълго погледа си върху своя син, преди да го унищожи.
— Фердинанд — произнесе с мъка белокосият съдия, — ще ти кажа само няколко думи, но знай, че това причинява силна болка на раненото ми сърце. Ти му нанесе рана, която никога няма да заздравее. Знаеш колко те обичам, колко големи надежди възлагах на теб. Аз не можех да си представя старините без теб, моя обичан син, който трябваше да ми бъде радост и опора в дните, които аз вече не бих могъл да запълвам с предана работа. Днешният ден сложи край на всичко. Въздушните кули се сринаха изведнъж, сякаш насилствено разрушени от една безумна, но мощна ръка. Но да не говорим вече за мен, аз ще се справя, както мога с живота си. Дано само той не трае дълго…
Но какво ще стане с теб? Ти си опозорен. В тази минута, в която двамата разговаряме, мръсният лихвар може би вече разказва на петима други за фалшификацията, извършена от сина на съдията Бертулус. Тези петима ще разкажат на петдесетина, а от тия петдесетина ще станат пет хиляди и довечера още ще го знае цял Париж.
Какво те очаква? Презрението на хората, затвор и опропастен живот. Само не си въобразявай, че моето влияние може да те избави от тези последствия. Напротив, аз съм първият съдия в Париж, цял живот съм учил хората да се подчиняват на законите, на правдата и честта. Няма да направя изключение и за своя собствен син. За тебе има само един изход, Фердинанд. Знаеш ли кой е той, нещастнико? Говори де, не карай клетия си баща да каже и това последно ужасно заключение!
Фердинанд не отговори. Блед и мълчалив, той гледаше втренчено в пода.
— Ето последното заключение — изговори глухо съдията и извади от джоба си скрития револвер.
Подаде го на младежа и ръцете му вече не трепереха. Желязно спокойствие се беше разляло по цялото му тяло.
— Татко! — простена Фердинанд и лицето му се изкриви от ужас. — Ти искаш… ти имаш намерение… Твоят съвет…
— Това е единственият изход — прекъсна го спокоен Бертулус. — Светът е дал на безчестника едно средство, с което да може да заличи престъплението си. Който не може да живее с чест, трябва да съумее поне да умре с чест. Направи го, нещастнико, избягай във вечността и ще отнемеш на хората правото да те съдят.
— Татко! — повтори младежът, като протегна умолително ръце към строгия съдия. — Татко, забравяш ли, че съм твой син, че ти си ми дал живот? Можеш ли ти да искаш от мен да го унищожа и то когато още не е дори разцъфнал? Ах, това е жестоко, това е неестествено!