— Неестествено е синът на един честен човек да направи престъпление — прекъсна Бертулус сина си. — Жестоко е, когато оня, върху когото си градил всички свои надежди, с един замах ги разрушава. Но стига толкова! Ще ти задам само един въпрос! Толкова ли си страхлив, че да предпочетеш затвора пред смъртта? Не си прави излишни илюзии, наказателният закон предвижда за престъпление като твоето затвор. В случая не може да има никакви смекчаващи вината обстоятелства и ти ще бъдеш осъден на пет или десет години затвор. Ще бъдеш отделен от хората и ще бъдеш затворен зад железни решетки заедно с измета на обществото.
Фердинанд се строполи разхълцан в краката на баща си.
— Милост! — изхълца той. — Смили се над мене, татко… страх ме е от смъртта. Ужас ме обхваща, като си помисля, че аз, сега млад и пълен с живот, след няколко минути ще лежа тук, безжизнен, студен, вдървен, ще бъда само един разлагащ се труп. Има още един изход! Дай ми средства и аз ще избягам в Америка, преди да са ме арестували. Там ще започна нов живот, ще работя, ще…
— Егоист! — кресна Бертулус. — Очакваш да подпомогна твоето бягство! Аз, пазителят на законите! Ако го направя, бих ли могъл да остана съдия, дори само още един час? Не бих ли унищожил с един замах цялото си честно минало? Не, всичко мога да жертвам за теб, само честното си име — не. Ето ти револвера, изпълни си сам присъдата!
Той подаде оръжието в ръката на смаяния си син и като се наведе над него, му пошепна ясно и отчетливо на ухото:
— Излизам и те оставям сам. Вратата ще заключа отвън, тази стая няма прозорец, от който да можеш да избягаш. Десет минути след излизането ми ще трябва да чуя изстрела, който ще ми извести, че ти със смъртта си изкупваш престъплението си. Ако не го чуя, ще се върна при теб и, заклевам се в белите си коси, заклевам се в паметта на майка ти, която е за мен най-святото нещо на света и която и ти, въпреки поквареното си сърце, би трябвало поне малко да почиташ, че ще те убия аз, а след половин минута ще убия и себе си. С твоето колебание няма да постигнеш нищо друго, освен да ме направиш убиец и самоубиец. А сега отговори ми — искаш ли да изпълниш последното ми желание, последното желание, което ти отправям тук, на земята!?
Фердинанд стана бавно от пода. Цветът на лицето му беше станал сив, от челото му струеше пот.
— Татко! — каза той със задавен от сълзи глас. — Татко, ще те послушам! Съгласен съм да умра, но преди да го направя, кажи ми, че си ми простил.
Бертулус разтвори ръце и изрече развълнувано:
— Ела да те прегърна, да те целуна още веднъж за последен път, дете мое. Сега, когато устните ми те целуват, ти заявявам: умри с мир в душата си, твоят стар баща ти прощава всичко, което си му сторил, и когато удари моят час, ще поискам да ме погребат до теб. Смъртта прави всички равни. Приживе бях принуден да се срамувам за теб, ала мъртъв мога спокойно да лежа при тебе. <
Синът притисна обляното си в сълзи лице до бащиното и сълзите му се смесиха със сълзите на стария човек, който сега плачеше като дете.
— Сбогом, дете мое, за последен път сбогом! — с мъка промълви той и Фердинанд чу как ключът беше обърнат два пъти.
Той вдигна бавно револвера и опря дулото на челото си.
— Да умра! — пошепна с треперещ глас, — да умра, когато животът е толкова хубав и тъй добре бих могъл да го използвам! Ах, колко жестока е тази присъда на баща ми! Но трябва, той има право, няма друг изход! Пък и дори да не бях съгласен с това, дори и да исках да избягам, няма как. Тази стая е цял капан, няма никакви прозорци, а единствената врата е заключена.
Той сложи пръстта си върху спусъка, но в следния момент отпусна ръката си и след това запрати револвера надалеч.
— Не мога — прошепна. — Не мога, нямам кураж за тази страшна постъпка.
Разплакан се хвърли на коженото канапе, опряно до стената на пушалнята. Тялото му рухна тежко върху него и така навярно беше натиснал таен бутон, защото в този миг гърбът на канапето се разтвори и за голямо свое учудване, Фердинанд откри нещо, което дотогава не знаеше. Облегалото на канапето беше празно и образуваше скривалище, състоящо се от няколко прегради. В него имаше само една преписка. Младежът я извади и я разгледа с любопитство, което най-добре свидетелствуваше, че иска да живее.
Преписката беше увита в хартия, върху която бяха написани няколко реда. Фердинанд позна веднага, че това е почеркът на баща му.
Тези няколко реда гласяха:
„В случай че умра внезапно, нека се знае, че аз след обмисляне реших да крия тук тази преписка. Тя се отнася до процеса Естерхази — Пей. Тук приложените писма и телеграми доказват ясно, че черният майор и любовницата му са извършили фалшификация с цел да съсипят полковник Пикар. Тъй като не е изключена възможността приятелите на Естерхази, главно генерал Боазльо, полковник Анри и майор Пати дьо Клам, да наемат престъпници, които да откраднат тези писма и телеграми, предпочетох да ги държа през деня в това скривалище, а нощно време под моята възглавница. Ако умра внезапно от насилствена смърт, което при днешните условия във Франция е твърде възможно, тази преписка ще спомогне за осъждането поне на един от мерзавците.