Роберт прегърна майка си, Латур стискаше ръцете на момчето и така те стояха безпомощни, отчаяни и обречени на гибел. В този момент една ръка легна на рамото на Латур и той чу някой да казва:
— Какво чакате, господин Латур, да стане много късно, да се разруши и потъне и тази част на парахода?
Латур учудено се обърна.
Спокойният тон, с който бяха казани тези думи, подейства утешително дори в тази страшна минута. Той видя пред себе си човек, когото не беше забелязал по-рано на парахода. Беше облечен в затворнически дрехи, а на ръцете му още личаха белезите на веригите, които бе носил доскоро. Лицето му излъчваше интелигентност. Той имаше къса черна брада, прошарена тук-там с бели косми. Гъстата му коса беше също тъй посребряла.
— Какво бих могъл да направя? — зачуди се Латур.
— Какво бих могъл да направя, за да спася себе си и приятелите си? Нали виждате, че смъртта ни е въпрос само на няколко минути.
— Тези минути трябва да се използват — твърдо и енергично го прекъсна непознатият. — Да действаме заедно, господин Латур!
— Какво смятате да правим, господине? Непознатият хвърли дълъг изпитателен поглед върху развалината, на която плаваха.
— Спасителните лодки са се откъснали при експлозията и вълните са ги отнесли — разбра той. — Ще трябва да потърсим нещо друго.
— Друга лодка! Не виждам нищо подобно.
— Виждате ли онази дъска? — посочи непознатият.
— Тя е доста голяма и ще може да удържи както мен, тъй и вас, дамата и момчето.
— Какво ще правим с една дъска сред океана?
— Всичко, ако Бог е решил да подпомогне нашите усилия. Елате, господин Латур, вземете дамата и момчето със себе си и върху тази дъска да изчакаме потъването на последната част от „Черната Мария“.
Вътрешен глас подсказа на Латур да се подчини на този човек. Той обясни набързо на Натали и Роберт каква е работата и те, макар и да не вярваха твърде, все пак последваха Латур и седнаха заедно с него и непознатия върху една доста дълга и широка дъска. Той взе дълго парче дърво, което искаше да употреби като весло или средство за прогонване на приближаващите се акули.
— Най-важното сега е — обясни черноокият мъж — да се държим здраво за нашата дъска, защото по всяка вероятност ще получим силен тласък при потъването на парахода.
Нещастниците механично изпълняваха неговите нареждания.
— Кой сте вие, господине? — попита Латур. — Въпреки голямата опасност запазвате спокойствие, хладнокръвие и давате заповедите си с такава вяра в бъдещето, докато всичко наоколо вика, реве, проклина и плаче!
Непознатият се поклони, сякаш се намираше в елегантен салон, сред най-доброто парижко общество.
— Казвам се Уилям МакГоер и съм репортер на „Ню Йорк Хералд“.
— Вие сте репортер! — учуди се Латур. — И пътувате със затворниците, които изпращат за Каена…
— Това е една малка комедия — отговори американецът с тънка усмивка. Този странен човек можеше да се усмихва дори пред лицето на смъртта. — Нашият главен редактор ми поръча да отида на всяка цена на Дяволския остров и да проуча условията, при които живее нещастният мъченик Драйфус. Разбира се, с цел всичко това да бъде по-късно публикувано в редица статии в „Ню Йорк Хералд“. Не ми оставаше нищо друго, освен да извърша привидно престъпление, за което да ме осъдят на двегодишно заточение в Каена. Страхувам се, обаче, че при сегашните условия „Ню Йорк Хералд“ ще трябва доста дълго да чака за своите статии.
Но едва репортерът изрече последните си думи, една вълна изхвърли всички в морето. Тя заля както дъската, така и седналите върху нея хора. Скоро след това се показаха на повърхността, всички на местата си.
— Слава Богу, най-мъчното мина — обяви Уилям МакГоер. — Опасността да бъдем погълнати от водовъртежа отмина. Вижте какво щеше да ни сполети, ако бяхме останали една минута по-дълго върху развалините на „Черната Мария“! Погледнете там!
Латур, Натали и Роберт погледнаха към парахода и ужасени видяха как той, разбит от вълните, потъна, като повлече след себе си и всички пътници, които се намираха върху него. А дъската си плаваше над вълните и приличаше действително на малка лодка. За щастие на претърпелите корабокрушение наши приятели, вятърът, който дотогава духаше, затихна, морето се успокои и поне пряката опасност беше избягната.
На какво, обаче, можеха да се надяват нещастните? Където и да погледнеха, очите им виждаха само вода, при това нощта настъпваше, а Роберт и майка му се измъчваха от непоносима жажда.