Най-сетне се стъмни съвсем. Сутринта започна да вали. Всяка капка, която падаше от небето, беше жадно погълната от измъчените нещастници. Уилям МакГоер беше направил от своята кърпичка нещо като торбичка, която бързо се напълни с вода и по такъв начин всички можеха да утолят жаждата си. Но дъждовните облаци се разпръснаха, денят настъпи, а заедно с него и непоносимата горещина.
Тласкани от силен североизточен вятър, корабокрушенците заплаваха с почти застрашителна скорост. Започна да ги измъчва и гладът. Нямаха нищо за ядене, дори коричка. Латур намери само малко тютюн в джобовете си, но и той беше посрещнат с радост и поделен между четиримата пътници. Те дъвчеха тютюневите листа и смучеха образуваната течност. Денят мина без да срещнат параход. Нощта отново се спусна над нещастниците. Едва разменяха по някоя дума помежду си, пък и за какво ли друго биха могли да говорят, освен за предстоящата смърт.
През нощта Натали започна да бълнува, тя пъшкаше, мислеше, че мъжът й граф Естерхази я преследва, със сърцераздирателен глас викаше Роберт и Латур на помощ, после започна да пее, да се смее, докато най-сетне млъкна съвсем.
Латур я прегърна с една ръка, тя се отпусна в безсъзнание на неговите гърди. И Роберт започна постепенно да губи сили. Изглеждаше, че майката и синът няма да дочакат живи деня.
— Колко страшно е да гледаш как бавно умират хора, които обичаш — прошепна Латур на репортера. — Това е много по-страшно, отколкото когато смъртта настъпи бързо и изведнъж. Репортерът сви рамене:
— Господин Латур, вашите приятели са още живи. Значи, може още да се надявате, че заедно с тях ще се измъкнем живи от това блато.
— Значи, вие все още не сте загубил надежда, че ще се спасим?
— Ако бях загубил надежда — отвърна американецът, — щях да се хвърля в морето. Нямаше да си правя труда повече.
Слънцето, което в този момент се подаде на хоризонта и прогони нощните облаци, заля морето със светлина, която ставаше все по-ярка и направи въздуха прозрачен и ясен.
Изведнъж репортерът вдигна ръцете си и посочи на запад:
— Вижте! Знаех, че ще стигнем някаква земя!
— Земя! — извика Латур с пълен глас. — Земя!… Наистина земя!… Графиня Натали, Роберт, съберете сили… Надявайте се!… Радвайте се!… Земя, земя!
Но само Роберт с лека въздишка повтори думата „земя“. Графиня Натали беше като вцепенена. Вълните тласкаха дъската с обнадеждените пътници, които в трескаво вълнение чакаха да стигнат до земята, докато най-сетне настъпи моментът, който описахме по-рано, когато дъската, грабната от грамадна вълна, беше изхвърлена на брега.
Няколко минути цареше мълчание. След това се чу гласът на Латур:
— Жив ли е Роберт?
— Да, жив е! — отговори Уилям МакГоер, като се наведе над момчето. — След малко и той ще скочи на краката си. Но ми се струва, че положението на нещастната жена е сериозно.
— След Бога трябва да благодаря на вас, мистър МакГоер — каза Латур. — Без вас щяхме да лежим сега на дъното на океана.
— Само се отплатих за вашата услуга — отговори спокойно американецът. — Благодарение на вас затворниците от „Черната Мария“ бяха освободени от ужасните килии и изведени на палубата. Благодарение на вас ни снеха оковите, следователно аз ви дължа живота си поне толкова, колкото вие на мене. Впрочем най-добре ще е да отправим своите благодарности за нашето спасение към Бога, горе на небето!
— Това е и моето мнение — потвърди бившият клоун и погледна с благодарност към небето.
— Чичо Латур — се чу в същия миг зад тях, — мили чичо Латур, значи сме спасени?
С радостен вик Латур прегърна малкия Роберт.
— Да, спасени сме, синко — промълви той, — поне се намираме на здрава почва. Какво, обаче, ни очаква тук, това ще покаже бъдещето.
Чак сега момчето откри майка си и с глух стон коленичи до нея.
— Майко, майчице! — изплака той. — Събуди се! Отговори ми, отвори си очите! Не, не бива да умираш! Ти трябва да живееш! Нали сега сме спасени!
— Майка ти ще се събуди, Роберт — прозвуча зад него спокойният глас на репортера. — Дай й само малко време, за да се съвземе, а ние трябва преди всичко да намерим нещо за ядене, защото мисля, че госпожата има нужда от храна и почивка.
— Храна ли? — сепна се отчаяно Латур. — Накъдето и да погледна, не виждам нищо друго освен небе, море и пуст бряг! Изглежда, че тази земя не е обитавана от хора, защото никъде не се вижда дим или друга човешка следа…
— Ние сме, както изглежда, на остров — каза репортерът. — Да не губим надежда, че съдбата не ни е изпратила на някой пуст остров, а напротив, ни е завела на остров, където живеят цивилизовани хора.
— А ако е и безлюден? — изгледа го със страх Роберт. — Какво ще правим тогава?