— Тогава островът ще е наш и ние ще сме негови господари — отговори американецът. — Ще направим всичко, за да се обзаведем, колкото е възможно по-добре. Но, хайде, Латур, да направим една обиколка край брега. Надявам се да намерим там нещо за ядене. Роберт ще остане при майка си.
Двамата мъже тръгнаха покрай брега, за географското положение на който имаха само приблизително понятие. Те вървяха бързо по примесената с камъни песъчлива почва, по която липсваше всякаква растителност. Неравният каменист терен имаше на много места пукнатини, които много затрудняваха ходенето. От него всеки миг се вдигаха големи, тежки птици, които се разлетяваха на всички страни. Американецът ги взе за морски чайки и водни лястовици. Изведнъж се намериха пред покрита с водорасли скала, която след няколко часа щеше вероятно да бъде залята от прилива. На тази скала висяха миди, които съвсем не бяха за пренебрегване от гладни като нашите приятели хора.
— Но това са каменни миди! — възкликна американецът.
— Ядат ли се? — попита Латур.
— Напълно. Сега ще ги опитаме.
Уилям МакГоер отвори няколко от мидите и двамата с Латур ги изядоха.
Те напълниха кърпата на американеца и побързаха да се върнат на мястото, където бяха оставили Натали и Роберт. Тук се потвърди предположението на американеца, че графинята е припаднала само от изтощение, защото след като глътна насила вкараните в устата й миди, тя веднага отвори очи и каза няколко откъслечни думи. Роберт, разплакан от радост, прегърна майка си. Тя беше още твърде слаба, за да може да му отговори, но все пак можа да притисне къдрокосата главица на сина си до гърдите си.
— Тъй, сега се нахранихме — въздъхна американецът. — Предстои ни да намерим още две неща: прясна вода и някакво жилище, което, разбира се, няма да бъде елегантна квартира, а може би само пещера, в която ще се чувстваме малко по-удобно. За тази цел ви предлагам, Латур, на направим нов излет, но този път вече към вътрешността на острова.
Роберт пак остана да пази майка си, а двамата мъже тръгнаха да изследват острова. Стигнаха гора, която се изправи пред погледа им. Бяха вървели около половин час, когато излязоха на гладко плато, образувано от една скала. Зад тази отвесна стена започваше растителност, която се простираше навътре, докъдето им стигаше погледът. Виждаха се големи зелени дървета. Уилям МакГоер и Латур внимателно разглеждаха този остров, на който може би им беше съдено да прекарат дълги години, та дори и целия си живот, ако той се намираше далече от параходните пътища.
— Доволен съм от това, което виждам — каза репортерът.
И действително, щом приближиха гората, видяха буйна река, която бързаше към морето и чиято бистра чиста вода веднага опитаха.
— Сега ни липсва само жилище! — постанови американецът. — Но и него скоро ще намерим. Тук, в подножието на скалата сигурно има пещера, която ще ни запази от дъжд и вятър.
Към прореза на реката действително намериха макар и не истинска пещера, но все пак малка празнина, образувана от натрупването на грамадни скали, което често се среща при подобен скалист релеф. МакГоер и Латур проникнаха доста навътре в този образуван от скали и постлан с пясък коридор, в който не липсваше светлина, тъй като тя проникваше през цепнатините на натрупаните скали. Американецът веднага заяви, че това е напълно подходящо жилище.
— Остава само да се запушат дупките, през които духа вятърът, но това лесно ще направим с камъни и пясък.
— Обаче жилище без огнище не може — сети се Латур, — затова ще трябва да потърсим гориво, тъй като не можем постоянно да се храним с миди. Ще трябва да се погрижим и за топла храна.
— Добре — съгласи се американецът. — Идете в гората, драги Латур, тук ще намерите счупени от вятъра клони, съберете ги и ги донесете тук. В това време аз ще се погрижа да направя някакво огнище.
Латур веднага се запъти към гората. Набързо събра дърва. След това ги повлече към реката, която, както знаем, течеше покрай тяхната пещера и спусна в нея събрания товар. Когато стигна там, американецът беше вече направил огнище, разбира се, много просто, от няколко големи плоски камъка, сложени един върху друг от двете страни. Димът щеше да излиза през една цепнатина в скалите.
Латур и американецът побързаха да се върнат при Натали и Роберт, тъй като искаха да ги заведат колкото се може по-скоро в новото им жилище. Понеже графинята още не беше в състояние да ходи, Латур и МакГоер я носеха един след друг. Те стигнаха благополучно до пещерата и Роберт беше натоварен със задачата да събере от брега колкото може морска трева и да я донесе в пещерата. Не след дълго момчето се върна с морска трева, която беше достатъчна за постеля на Натали.